Той се обърна бързо, за да напусне каютата, но ясно съзря стройна, светла човешка фигура, застанала точно на пътя му; ала не се изплаши, защото нервите му и без това бяха твърде много изопнати от напрежението през последния час, за да позволят да се появи подобно чувство у него. Първото му движение бе към оръжието, но… какво можеха да му помогнат оръжия, направени от човешки ръце, срещу образа, предизвикан от неговата собствена фантазия, срещу зримите спомени на съвестта му! Той съзираше пред себе си видение, извикано като с магическа пръчка от съвпадението на времето и мястото, видение, на което от години сам бе давал в сънищата си плът и кръв, с едно мъчително любопитство, което заплашваше да скъса нервите му, той по-скоро почувствува, отколкото да бе получил зрително впечатление, как устните й се раздвижиха — и кръв, потекла по нея червена кръв закапа по бялата й рокля; той виждаше и чуваше всяка отделна капка да пада по пода с такава яснота, че ужасът покри челото му със студена пот.
— Хосефа! — изтръгна се несъзнателно от устните му, но миг след това у него светкавично се възвърнаха старата му сила и упорство. — Дявол го взел — извика той, — ти знаеш, че кръвоносните съдове на мозъка ми и без това са изопнати до пръсване, да не би да имаш за цел да ме побъркаш днес? Махай се, върви където ти е мястото, не можеш да ме изплашиш!
И като насочи лъча на фенера право към това място, той закрачи упорито и непоколебимо натам. Стените бяха пусти и голи, но кракът му се спря уплашено, защото пред него на пода имаше кръв… толкова прясна кръв, като че бе току-що изтекла. И беше близо, много близо до белега от брадвата в стената…
Но и това трая само миг; в следващия момент той я прескочи и с няколко крачки се озова на палубата. Щом го лъхна чистият студен нощен въздух, цялата му енергия, цялото му хладнокръвие се възвърнаха.
— Успях! — промърмори тихо той, след като огледа с триумфален поглед залива и се ослуша внимателно, но не чу никакъв звук, който би издал някакъв живот в иначе толкова оживеното пристанище. Само откъм брега, в посока на пристана, успя да долови човешки гласове и да забележи отделни светлини, които се движеха по улиците. Но какво го интересуваше брегът, щом пътят му беше към входа на пристанището, където блещукаше малка, но ярка светлинка от гафела на шхуната, хвърлила там котва. Това беше „Албатрос“, с който бе пристигнал от Таити.
Но въпреки това той не биваше да губи време и бързо се приближи към кърмата на шхуната; малката му лодка лежеше неподвижно на същото място и като прехвърли през борда скъпоценния си товар, спусна го долу внимателно с помощта на коприненото въже, после отвори и изгаси фенера, оставен през това време на палубата, и го хвърли през борда във водата. Дочу се шум, като че над водата бе изскочила някоя от рибите, които се намираха в голямо количество в залива. Още един поглед към залива в посока на неговия път и той се прехвърли през фалшборда; в този миг вниманието му бе привлечено внезапно от две ярко извисили се сигнални ракети, които бяха изстреляни откъм сушата и осветиха за миг брега; стори му се, че там различи насъбрано човешко множество.
— Ха! Какво ли означава това? — промърмори той под носа си, — някакъв сигнал… а ето че му отговарят.
В същия миг от един от военните кораби в залива към небето се издигна отговорът.
— Но какво ли ме интересува това? — каза си той мрачно, като се спусна в малката си лодка и се отблъсна от кораба. — Нека си дават сигнали колкото си щат, отново им измъкнах плячката измежду зъбите. — Загреба няколко пъти с веслото към изхода на залива, но пак спря за момент и се замисли. Ракетите можеха да са сигнал за някои лодки да се приберат от сушата или пък да се отправят към кея; по-добре беше да се държи настрани от пътя им, като се придържа повече към западния бряг, в чиято тъмна сянка би могъл лесно да се скрие. Носът на малката лека лодка се извъртя за миг и тя се плъзна като стрела по огледалната водна повърхност, карана от опитната ръка на гребеца.
— Caracho! — измърмори внезапно самотният гребец през зъби, когато бе изминал може би половин миля в посока към брега; същевременно загреба към сянката на закотвения на това място кораб, защото точно в посоката, в която смяташе да продължи, забеляза бързо плъзгащата се сянка на една голяма лодка.
При това не самата лодка го безпокоеше. Той не чуваше шума от греблата, следователно екипажът й ги бе обвил с нещо и положително се намираше на път в изпълнение на някаква извънредна задача. Но кой, по дяволите, можеше да знае, че той се намира в лодката тук в залива! Това не беше възможно.