— Глупости — измърмори пак под носа си той, — тези момчета си имат своя работа, а аз моята, няма какво да си пречим взаимно.
Той подкара отново лодката си напред с няколко удара на веслата, като се насочи малко по на север, за да изчака отминаването на другата лодка и да остави достатъчно разстояние между себе си и нея, но изведнъж забеляза, че се задава втора лодка, която бе все още доста далече, ала и тя държеше същия курс; не можеше да рискува да продължава в същата посока, защото не биваше сам да се излага на опасността да бъде спрян тук посред нощ с онова, което имаше в лодката си.
Докато все още стоеше в нерешителност и се чудеше какво да прави, той забеляза как първата лодка промени посоката си и както му се стори, се насочи право към него. И наистина беше така. В задната й част седеше млад офицер, който непрекъснато бе оглеждал залива с нощен бинокъл в ръка и едва бе съзрял тъмната точка, в която скоро разпозна малка лодка, след като тя изпълзя из сянката на големия кораб — и моментално насочи лодката си към нея.
— Diablo! — измърмори човекът, като извъртя бързо леката си лодка само с едно натискане на греблото. — Тогава по-добре в открития залив — и се накани да се насочи право към светлинката от „Албатрос“, която му служеше за ориентир, когато забеляза и в тази посока придвижването на две лодки, които му отрязваха пътя.
— Caramba! — извика той и бързо надигна глава, за да огледа целия залив, доколкото бе възможно. — Да не би да се е намесил и дяволът в играта, нима иска сега да изостави един свой стар другар? Да не би тези проклети копои да са надушили нещо? И как? Все едно, но аз познавам всичко тук по-добре, отколкото може и да ви се присъни, деца мои, и дори уловът за вас да не е хич лош, положително няма да ви излезе евтин.
Като взе бързо решение, той насочи лодката си отново към скалите, откъдето бе потеглил, докато сянката от разбития пиратски кораб застана между него и преследвачите му (защото те наистина се оказаха такива), после лодката полетя с бързина, каквато й придаваха силните удари с греблото, право към брега и към онзи хаос от построени върху дебели греди къщи, които се вдаваха навътре в залива, в чиито мрачни сенки той можеше да гледа на всякакво преследване със злорада насмешка.
Тъкмо когато се намираше на около стотина крачки от това място и беше избрал вече тъмния вход, където искаше да се вмъкне между гредите, ето че малко пред него излетя голяма лодка с четири гребла; на кормилото й бе застанала здрава широкоплещеста човешка фигура. Положително той е бил забелязан от голямата лодка отпреди известно време и е бил наблюдаван, защото се опитваха сега да му пресекат пътя, а кормчията подканяше хората си да наблегнат здраво греблата.
Впрочем пиратът познаваше предимствата на малката си лодка твърде добре, за да се страхува от тази по-голяма, но тромава лодка. Само тя му бе застанала сега на пътя и той трябваше да я подмами по някакъв начин да напусне мястото си. Престорвайки се, че се страхува да не бъде изпреварен от голямата лодка и че бе предпочел да се отправи навън към открития залив, отколкото към брега, той извъртя малката си лодка така, че накара преследвачите си да обърнат носа на своята право на запад. Същевременно той ги остави да го позастигнат, като продължаваше да гребе бързо, но не натискаше силно греблото. Това, разбира се, създаде впечатление у хората в другата лодка, че силите му се изчерпват и че не би могъл вече да им се изплъзне. Но тук те се лъжеха много. Пиратът познаваше лодката си много добре, за да им отстъпи дори и педя разстояние повече от онова, което смяташе за необходимо, а що се отнасяше до собствените му сили, той би могъл цяла нощ да гребе неуморно и с неотслабващо темпо. Жилите му бяха изплетени като от стоманени въжета и бяха неизтощими. Освен това той имаше сега още едно преимущество — недалеч бе хвърлил котва голям празен баркас; пиратът го заобиколи така, че го остави между себе си и лодката, и когато преследвачите му се бяха приближили плътно до баркаса, той рязко измени посоката на малката си лодка, подобна на кану, и се стрелна в обратна посока, преди те самите да бяха в състояние да спрат хода на тежката и тромава лодка, а освен това бяха възпрепятствувани в употребата на дългите си гребла и от намиращия се в непосредствена близост баркас. Нито лодките на военните кораби, нито добрият стар капитан (който щом видя, че му се изплъзва между пръстите считаната вече за сигурна плячка, процеди между здраво стиснатите си зъби една ругатня) бяха в състояние да му попречат да слезе на сушата, ако тъкмо в този момент не беше се появила насред пътя му малко позакъснялата лодка на младия офицер — една малка лека йола, — карана от двама яки английски моряци.