Дрехите му бяха съвсем мокри, водата все още се оцеждаше на тежки капки от тях, шапката му се беше изгубила във водите на залива и само десницата му продължаваше да стиска конвулсивно последното оръжие за отбрана — дългия остър като бръснач нож, с който се бе отървал вече от първия си неприятел.
Но колкото по-отчаяно бе положението му, толкова по-бързо и решително действуваше той — едно заплашително движение на въоръжената му ръка по посока на треперещата жена й показа ясно опасността, на която би се изложила при първия вик за помощ; сетне той затвори бързо вратата след себе си, като обърна веднъж ключа, защото съвсем нямаше намерение да се барикадира тук. Искаше само да се предпази от всяка изненада. После сложи резето на вратата, която водеше към стълбите, нададе ухо за момент към шума, идващ откъм улицата, и отмахна с ръка дългите мокри коси от лицето си, като от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.
— Така — каза той с подигравателна усмивка, която призрачно обезобрази чертите му, — за момента съм спасен, но още не напълно… е, леличко, харесвам ти така, нали… да, съкровище, времената се промениха, откакто се видяхме за последен път… преди около час бях милионер, а сега заради бесния скок на един безумец съм просяк, но все пак ще ми дадеш едно шише вино на кредит, нали, леличко? Тихо! — каза той сериозно, когато тя, изглежда, се накани да изтръгне някакви думи от скованото си от страх гърло. — Тихо, гълъбчето ми, тази вечер не ми е до шеги, но не ми се иска да причинявам зло тъкмо на тебе.
С тези думи той взе едно от пълните шишета на полицата, удари го с тъпото на ножа си през гърлото, като отнесе горната част на шийката заедно с тапата и напълни една от намиращите се на масата чаши, които бяха вече употребявани и оставени нераздигнати поради бъркотията тази вечер.
— Хмм — каза той, след като изпразни чашата на един дъх и я напълни отново, — виното ми се отразява добре и влива в жилите ми нови сили, а това ми беше необходимо, защото наистина ми се струва, че тази вечер кьораво и сакато е на крак. Но сега на работа, леличко, имам една молба към теб и не бива да ми отказваш — нуждая се от твоя месингов ключ, за да мога да избягам през малката жълта стаичка… нали я знаеш, но побързай, carisima, защото, бога ми, преследвачите няма да изпуснат дирята ми. Вярно, че тук на височината им се изплъзнах, тези негодници дори ме бяха хванали с ласо, но струва ми се, че един подлец забеляза, когато свих в малката странична уличка насам, и ако не се лъжа, чувам вече копоите в съседната къща. Но нямам нищо против да проследят дирята ми дотук, ти знаеш добре, amiga mia16, че от жълтата тайна стаичка мога да избягам лесно, освен ако нямам изключително лош късмет; оттук никой не може да предположи съществуването й, а докато мислят със сигурност, че се намирам в къщата, аз ще бъда вече през девет села в десетото.
Сеньора Фостеро, отначало ужасена и изплашена от появяването на пирата, забрави действително в този момент всичките си страхове само поради чувството на удивление и изненада, тъй като тайната на този ключ, доколкото знаеше тя, не беше известна на друг жив човек освен на самата нея. Кой ли можеше да бъде този загадъчен мъж, който още от първата вечер на появяването си показа такава непринуденост, сякаш само той можеше да се разпорежда тук; ето че сега се оказа запознат с най-съкровената й и всъщност единствена тайна, която бе успяла да запази, и искаше от нея съдействие, като че тя бе длъжна да му помогне при неговото бягство, а не да го издаде на преследвачите му веднага щом й обърнеше гръб?… Или може би се канеше да я убие, след като получеше ключа? Тази мисъл накара кръвта й да се смръзне и тя се огледа наоколо страхливо и трескаво, като търсеше помощ и спасение.
Пиратът, изглежда, можа да прочете в объркания израз на бледото й лице онова, което ставаше в нейната душа, но той не биваше да се бави повече и да се излага на опасност, тъй като в съседната къща се чуха силни гласове и всеки момент преследвачите му можеха да почукат на вратата, която нямаше да представлява пречка за тях, ако употребяха насилие. И така той каза бързо с приглушен глас:
— Не се страхувайте за живота си, carisima — имам други средства да си осигуря мълчанието ти, но по дяволите, времето на маскарада вече свърши! Беатрис, винаги съм бил достатъчно суетен да вярвам, че щом веднъж съм бил в толкова близки отношения с някоя жена, в каквито всъщност живеят съпрузите, вече не мога да бъда забравен така лесно от нея.
— Пресвета Дево! Лоренсо Фахардо! — простена глухо жената, понеже пиратът вдигна предупредително пръст; после тя се отпусна на колене от изненада, но и сломена от обзелия я ужас и страх.