— Да, да — каза тихо мъжът, като кимаше с глава, втренчил поглед пред себе си, — това беше името, което носех някога, и струва ми се, че онези дни бяха горе-долу щастливи… но това е минало! — извика той, като изведнъж се изпъна енергично. — Да, Беатрис, аз водих див, изпълнен с опасности живот, откакто моята съдба, всъщност трябва да кажа моята зла участ, ме поведе по света от този бряг. Ту преследвах, ту ме преследваха… накрая ме победиха и с един-единствен удар изгубих всичко онова, което бях спечелил в дълги години на смъртни опасности и много пролята кръв; после избягах, пак ме плениха и ме държаха затворен в Манила, където страшните мисли заплашваха да пръснат кръвоносните съдове на мозъка ми; отново се изплъзнах и вече се канех напук на всички врагове пак да нарека всичко онова мое, мое, когато отново се озовах по гръб на земята. Ето ти с няколко думи целия мой житейски път. Имах най-добри намерения към теб, ако планът ми беше успял, но не било писано — колелото на съдбата се върти неудържимо напред и ето че отново ме завлече най-долу, но при следващата обиколка пак ще ме издигне на върха; все още не им е паднал в ръцете бедният Лоренсо Фахардо, когото презират тук, но който като Тенарес караше лицата им да бледнеят в смъртен страх, щом чуеха името му, и кълна се в дявола, няма и да го заловят, докато може да движи ръцете си и да държи нож! Но сега, carisima, няма повече време за приказки — прекъсна се той изведнъж и тикна в капията ножа, който бе държал досега в ръката си като унесен. — Дай ми ключа, защото чувам гласове на улицата. Ако влязат тук и видят мокрите петна из стаята и следите, оставени от краката ми, които сега не можеш да прикриеш, кажи им само, че съм бил тук и вероятно съм избягал през задната врата; никой друг не знае пътя през покрива. Оттук отивам направо към хълмовете и преди да се е съмнало, ще намеря спасение на моя кораб въпреки техните лодки и сигнали. Чумата да ги тръшне, Тенарес е твърде жилав, че да може да го спре една банда полицейски слуги или пък няколко лодки, пълни с дрипави моряци, да го измъкнат от водата, от родната му стихия! Ключа, carisima, дай ми ключа!
В това време жената го бе наблюдавала в ням ужас и изпод разрошената коса и сплъстената, покрила сега почти цялото му лице брада, каквато той по-рано никога не бе носил, тя разпозна (и това бе една твърде страшна истина) в лицето на подгонения кървав пират чертите на съпруга си, смятан за умрял. Опасността, в която се намираше той, я накара обаче твърде скоро да се опомни и с бързи крачки тя се отправи към малко шкафче в един от ъглите на стаята, отвори го и извади от едно странично полуприкрито чекмедже малко месингово ключе. Но тъкмо когато се канеше да го даде на беглеца, тя се стресна, уплашена от една нова, внезапна мисъл.
— За бога, Лоренсо! — извика тя тихо и припряно. — Не можеш да минеш горе — в стаята лежи офицерът, смъртно ранен от твоята ръка, а при него е Мануела, заедно с лекаря и един свещеник.
— Diablo! — извика пиратът, като удари по пода с крак в дива ярост. — Но по дяволите! — скръцна той със зъби в диво упорство, като грабна ключа от ръката й и го стисна здраво в десния си юмрук, — само двама са, които биха могли да ми попречат… лека нощ, Беатрис!
— За бога, не проливай повече кръв в къщата ми! — извика жената, като се хвърли на колене пред него, обзета от смъртен страх. — Причини по-голямо зло, отколкото предполагаш, а единият от онези двамата е божи служител.
— Бъди спокойна, от него и без това няма какво да се опасявам, но твоите крясъци ще привлекат хората от улицата. Ха! Чувам гласове по стълбите — той отвори бързо и тихо малката врата и се ослуша навън.
— Спри се, в името на раните Христови! — замоли се жената. — Отиваш право в ръцете им!…
— Псстт — прошушна пиратът, който бе твърде добре запознат с обстановката, за да скрои набързо плана си, — те слизат надолу, а през това време ще се свия тук зад тъмния парапет; отвори вратата, щом чуеш да идват отгоре — ярката светлина тук в стаята ще ги заслепи по-силно; аз самият ще се държа настрани от нея. Лека нощ, Беатрис, лека нощ, ако се измъкна щастливо, пак ще се видим!
Тъмната му фигура се плъзна като змия навън през вратата, която се затвори бързо зад него, докато отгоре заслизаха по стълбите тежки и бавни крачки.
Бедната жена направи в страха си онова, което й бе заповядал мъжът — тя блъсна вратата така, че яркият сноп от светлината падна върху долните стъпала на стълбата, след което обаче, обладана от смъртния страх, потискан с такава голяма мъка през последния час, тя се строполи върху най-близкия до нея стол, като се разрида силно и закри лицето си с ръце.