— Прав сте! — извика сеньор Олинда, който бързо се беше приближил. — Но ако той се намира тук, тогава няма да ни избяга!
— Тук има мокри следи от стъпки! — извика друг полицай, който в това време бе огледал мястото по-внимателно. — Раненият обаче не е бил в състояние да се движи изправен и трябва…
Прекъсна го силен вик, който проехтя отгоре.
— Там е! — извика Олинда. — Дайте знак за тревога около къщата, а ние да вървим на помощ! — И докато един от полицаите изскочи през вратата и извика навън да внимават, че беглецът бил открит, другите, предвождани от сеньор Олинда с пистолет в ръка, полетяха с бързи скокове по стълбите нагоре, натам, откъдето се беше разнесъл силният вик за помощ на Мануела, показвайки им така посоката, в която трябваше да се отправят.
— Желая ви успех при залавянето му — каза раненият полицай, който стискаше зъби от болки под ръцете на лекаря, — това изобщо не е човек, а тигър. Досега винаги съм си мислил, че ни е в ръцете всеки, който е стегнат така здраво от ласото като него; нали го видях със собствените си очи; ала той преряза жилавия ремък като конец и преди да мога да се отдръпна от пътя му, си отнесох, каквото ми се полагаше… само малко по-надясно и с мен щеше да е свършено.
Мануела
Докато отецът и лекарят слизаха бавно по стъпалата, беглецът с голия нож в ръка се намираше толкова близо до тях, че бялата одежда на свещеника наистина го докосна. И най-малкото движение встрани на ръката на отеца щеше положително да засегне плътно притиснатата към стената тъмна фигура. Ала пиратът не трепереше за безопасността си, защото знаеше, че в този миг не го грозеше по-голяма беда от онази, която бе започнала да го застрашава още от първата минута на неговото преследване. Дори по тъмните му черти се плъзна сатанинска усмивка, когато го прониза светкавично мисълта, с какво безкрайно спокойствие и непринуденост минаваше достопочтеният отец край ръба на зейналия си гроб, защото пиратът бе твърдо решен да обезвреди и двамата веднага щом откриеха скривалището му, в противен случай, ако бъдеше преследван, сигурността му щеше да бъде извънредно застрашена. Богобоязливият човек наистина не подозираше в този момент доколко животът му зависеше от движенията на лакътя му, иначе едва ли би минал през тесния коридор така отпуснато и спокойно, с абсолютно сигурното чувство на безопасност. Но сетният му час не бе ударил още, той мина покрай опасността нищо неподозиращ и влезе в стаята, последван от доктора.
Все пак измина още време, докато двамата се отдалечиха дотолкова от все още отворената врата, че беглецът можеше да рискува да стъпи на долните, силно осветени стъпала… Най-сетне широката фигура на свещеника закри предателския сноп светлина, но пиратът все още се колебаеше, защото обърнеше ли се един от двамата, изскърцаше ли стълбата, нищо не можеше да предотврати откриването му. Но той не биваше да губи време, защото изостреният му още повече от опасностите слух долови гласовете на нахлуващите в къщата врагове.
— По дяволите, открият ли ме, да му мислят! — промърмори той тихо под носа си. — Последствията ще се стоварят на техните глави! — С тези думи той скочи леко на стъпалата и се заизкачва предпазливо нагоре, без някой да го забележи. След като се озова горе, той отвори тихо вратата на стаята, която двамата бяха напуснали току-що, и бързо се вмъкна вътре, като затвори вратата след себе си. Но сцената, разкрила се пред очите му, го прикова на място за известно време.
На един дюшек на пода, покрит със снежнобял чаршаф, който имаше само в горната си част тъмночервена кървава ивица, лежеше трупът на Едуард Уилкинсън; спокойните бледи черти на лицето му бяха просветлени от изражението на неописуемо блаженство. При краката му, на ниско кресло, бяха поставили желязното украсено с цветя разпятие така, че очите на умиращия да го виждат добре. Обикновено мястото му беше в ъгъла на стаята, в малкия семеен олтар. А отстрани на постелята бе коленичила Мануела, потънала в дълбока, гореща молитва, наведена над студената ръка на мъртвеца, която умиращия бе поставил в нейните ръце.
Дори и пиратът стоеше покъртен пред тази свята, неизказано трогателна картина. Той хвърли наоколо из стаята див, объркан поглед, отхвърли с лявата си свободна ръка дългите мокри коси от челото, тъй като дясната му ръка все още стискаше почти несъзнателно ножа, след което притисна с ръка слепоочието си, като че ли искаше да прогони от главата си лоши, измъчващи го мисли.
В този момент долу се чуха силни гласове, задната врата бе изкъртена и той трябваше да действува. Но при първата крачка, която направи напред, молещото се момиче вдигна хубавото си смъртнобледо лице, смутено в смирената си молитва от виковете и тропота навън, както и от така близкия до нея шум; очите й срещнаха погледа на убиеца, който се опитваше боязливо да гледа настрани. Но тя не се изплаши — страшното се бе случило, дори изникналата като изпод земята пред нея ужасна човешка фигура с лъскавия нож в ръката не бе в състояние да я накара да се страхува; в момента тя едва ли възприе реално появяването му.