Не се виждаха никакви лодки, доколкото погледът му можеше да проникне в здрачевината — отникъде не се долавяше и най-тихият плясък от гребло по водата; изглежда, че всички лодки се бяха отправили тази нощ към сушата, за да вземат участие в „удоволствието на лова“ или поне да задоволят любопитството си; струваше му се, че от тях нямаше защо да се опасява. Но вече бе дошло време за тръгване, тъй като ивицата небе на изток започна да просветлява — нямаше съмнение, денят настъпваше и пиратът знаеше, че обикновено при зазоряване събуждаха моряците от намиращите се в залива търговски кораби. Той се изправи, за да се спусне към брега, но тънкият му слух долови лек шум откъм морето — сякаш някой внимателно потапяше и изваждаше от водата гребла. Шумът се приближаваше и след две минути около носа се плъзна малка лодка, която се придържаше близо до брега и сега се насочи точно към мястото, където се намираше той.
Сърцето му заби несдържано и радостно — това се казваше помощ навреме; сигурно „Албатрос“ бе изпратил малката си лодка, за да го търси, доколкото това бе възможно. Но той все пак беше длъжен да действува предпазливо, да не би да се издаде на някой от враговете си. В лодката седяха само трима души — двама гребяха, а другият беше при кормилото. Обаче очертанията на фигурите им не се различаваха много ясно. Ако бяха от „Албатрос“, трябваше да знаят сигнала, уговорен помежду им, и щом лодката се озова точно срещу него, той издаде лек вик, какъвто надават понякога спящите по скалите чайки през нощта.
Ръката на кормчията възпря за миг греблата на неговите хора и откъм лодката се разнесе предпазливият отговор: не беше съвсем същият.
Тенарес стисна здраво зъби, разочарован в очакванията си, и ръката му почти неволно потърси дръжката на ножа — това не беше уговореният отговор, въпреки че донякъде го наподобяваше — може би случайно. Слухът му не можеше да бъде измамен с такава непохватна хитрост и той остана неподвижно притиснат до скалата, на която се беше облегнал.
Известно време всичко бе тихо и спокойно. Лодката се намираше на тридесетина крачки от него и ако се беше изправил, те щяха да го забележат веднага отдолу, ала сега сянката на скалата го скриваше напълно от погледите им.
— Джек — обади се внезапно един младежки глас на английски, като от предпазливост говореше приглушено, — какво извика сега всъщност — птица или човек?
— Трябва да е била чайка — промърмори груб басов глас, който принадлежеше на един от гребците, — когато им отговориш, почти винаги се успокояват — така и стана.
— Да, беше като вик на чайка, само че по-тих.
— Трябва да е било нещо такова — измърмори другият, — damn it, ама че скучно удоволствие, да обикаляш нагоре-надолу край този проклет бряг цяла нощ и да внимаваш да не изпуснеш някоя лодка, която отива към брега или се връща оттам. А при това нямаме нито капчица грог на борда!
Междувременно, докато хората държаха спокойно греблата в ръце, лодката бе отвлечена малко навътре от силния отлив. Сега моряците отново спуснаха греблата във водата, но измина може би минута, докато върнат лодката пак на предишното й място, откъдето чуха вика на чайката. Младият човек в задната част на лодката се изправи на крака и заоглежда внимателно обления в матова лунна светлина бряг, докато хората му продължаваха да гребат.
— Проклятие, защо нямах нощен бинокъл! — каза той накрая, като се отпусна отново на мястото си. — Дявол знае какво точно става на сушата сега.
Лодката се отдалечи бавно от мястото си и придържайки се близо до брега, се насочи към града, но от чутото Тенарес разбра, че щом достигнеше някое определено място, тя щеше да се върне отново, а тогава щеше да й помага течението. Той едва изчака да се скрият от погледа му патрулиращите неприятели и се спусна безшумно по брега във водата, твърдо решен сега да се насочи право към „Албатрос“.