Нощта беше хладна, точно на границата на студеното. Стиви Рей съчувстваше на хората в домовете около музея и се зарадва да види, че част от тях вече имаха ток. Но в следващият миг осъзна, че вече могат да я забележат, и реши да не излиза от имението.
- Никой не ни гледа. Полицията сега се занимава с хората. Тук е последното място, на което биха дошли.
Стиви Рей кимна и като излезе от входа, се насочи към фонтана в градината.
- Твоите скоро ще разберат за мен - каза Репхайм.
- Някои вече знаят - отвърна тя и докосна с ръка върха на фонтана. Една висулка се отчупи и падна във водата.
- Какво мислиш да правиш? - попита Репхайм и застана зад нея.
Двамата се загледаха в мрачната вода на фонтана, сякаш можеха в нея да открият отговора.
- Мисля, че въпросът е по-скоро ти какво мислиш да правиш каза най-после Стиви Рей.
- Какво искаш да направя?
Репхайм, не можеш да отговаряш на въпроса ми с въпрос.
- Ти го направи.
- Репхайм, стига. Кажи ми какво мислиш да правиш с... с нас?
Тя се загледа в променените му очи и й се прииска да можеше по-лесно да ги разгадае. Отне му толкова време да
й отговори, че тя вече не очакваше отговор и отчаянието беше започнало да я измъчва. Трябваше да се върне в Дома на нощта. Трябваше да постави всичко под контрол, преди Далас да се е появил и да е оплескал нещата.
- Бих останал с теб.
Стиви Рей не успя да осмисли веднага тези толкова ис-крени думи. Просто го погледна въпросително, неспособна да схване добре това, което току-що чу. Постепенно го проумя и изпита неочакван прилив на щастие.
- Ще си имаме големи проблеми - каза тя. Но аз също искам да останеш с мен.
- Те ще се опитат да ме убият. Трябва да го имаш предвид.
- Няма да им позволя!
Стиви Рей хвана ръката му. Бавно, много бавно, пръстите им се преплетоха и той леко я придърпа към себе си.
Няма да им позволя - повтори тя.
Не го погледна. Просто държеше ръката му и се наслаждаваше на краткия им момент заедно. Опита се да не мисли прекалено много. Да не разпитва. Просто гледаше в спокойната, тъмна вода на фонтана, в която се отразяваше луната. Аз съм момиче, което по някакъв начин е успяло да се обвърже с човечността в един звяр. А на глас каза само: Привързана съм към теб, Репхайм.
- И аз към теб, Стиви Рей - каза той без колебание.
Като каза това, водата трепна и се появиха вълнички, сякаш самата Никс раздвижи повърхността с дъха си. Изведнъж отраженията им се промениха. Във водата се виждаше как Стиви Рей държи за ръка висок, мускулест индианец. Той имаше дълга, гъста коса, черна като гарвановите пера, и сплетена на плитка. Беше гол до кръста и невероятно го-тин.
Стиви Рей притаи дъх, притеснена, че ако мръдне, отражението може да се промени. Но не успя да се въздържи да се усмихне и да възкликне:
- Ау, колко си красив.
Момчето в отражението примига няколко пъти, сякаш не е сигурен дали вижда ясно, а после каза с гласа на Репхайм:
- Да, но нямам криле.
Сърцето на Стиви Рей се разхлопа от вълнение. Искаше й се да каже нещо проницателно, умно или поне малко романтично. Но не намери точните думи.
- Така е, но си висок и имаш такива готини пера в косата.
Момчето в отражението вдигна ръка и опипа косата си:
- Те са нищо в сравнение с крилете.
- Е, така е, но пък ще ти е по-лесно да обличаш дрехи.
Той се засмя и учудено докосна лицето си.
- Нежно е — каза той. — Човешкото лице е толкова нежно.
- Да, така се — отвърна Стиви Рей, напълно поразена от това, което виждаше в отражението.
Много бавно Репхайм посегна от своето към нейното лице. Ръката му докосна кожата й нежно и внимателно. Прокара пръсти по бузите й и после докосна устните. Тя не успя да въздържи кикота си:
- Просто не мога да повярвам колко си красив!
Отражението на Репхайм също се засмя:
- Ти си красива - едва прошепна той,
-Така ли мислиш? Наистина? - възкликна тя и сърцето й щеше да изхвръкне.
- Наистина. Дори не мога да ти опиша колко. Не мога да ти кажа как се чувствам в действителност.
- Сега можеш.
- Така е. За пръв път усещам...
Репхайм не успя да довърши мисълта си. Отражението на момчето във водата изчезна. На негово място от спокойната вода се надигна Мрак и оформи постепенно гарванови криле, а после и човешка фигура.
Татко!
Не се налагаше да казва нищо друго. Стиви Рей осъзна какво се е случило. Издърпа ръката си от неговата. Той я задържа само за част от секундата и бързо я пусна. Закри с крило фонтана, така че да не вижда какво има в отражението, и я погледна: