Отново се бях разциврила.
О, Зо. Ще се справиш и сама с това. Имаш много време. Ти си голяма работа, вамгшрска Висша Жрица си. Не помниш ли?
- Не искам да съм такава - отвърнах му съвсем честно. -Искам да съм просто Зоуи и да остана тук с теб.
Това е само една част от теб. Но има и друга част. която иска да пораснеш.
Той говореше твърде зряло и мъдро - не приличаше на себе си.
- Не.
Като казах това, забелязах с периферното си зрение някакво леко движение - нещо черно се плъзна и излезе от полезрението ми. Стомахът ме сви и ми се стори, че мярнах острата форма на рога.
Зо, не можеш да промениш миналото.
Не казах, отместих поглед от Хийт и се взрях в това. което допреди малко бе красива и ярка поляна до прекрасно езеро. Този път определено забелязах сенки и фигури, къде-то преди малко имаше само слънчева светлина и пеперуди.
Мракът в тези сенки ме изплаши, но фигурите в него ме привличаха. В мрака проблеснаха очи и успях да разгледам един чифт по-добре. Изведнъж осъзнах, че ги познавам. Напомняха ми на някого...
- Там има някой, когото познавам.
Хийт хвана главата ми с ръце и ме застави да откъсна поглед от сенките и да го погледна.
Не мисля, че е добра идея да се взираш нататък. Трябва просто да се върнеш обратно и да се стегнеш здраво или да направиш някой от твоите супер специални магически номера и да се върнеш в реалния свят. към който принадлежиш.
- Без теб?
- Без мен. Аз съм мъртъв каза той нежно и ме потупа по бузата. На докосване си беше съвсем жив. - Моето място е тук. Предполагам, че това е само първата стъпка, а после ше се отправя към мястото, към което вече принадлежа. Но ти си жива и гвоего място не е тук.
Издърпах лицето си от ръцете му и заклатих глава като луда толкова рязко, че косата ми се развя.
- Не! Няма да се върна без теб.
Друга сянка привлече погледа ми от мрачната, виеща се мъгла, която ни обграждаше, и съм почти сигурна, че видях отново да проблясват заострени рога. Изведнъж мъглата се вдигна, сянката прие по-човешка форма и занаднича към мен от мрака.
- Познавам те — прошепнах на очите, които изглеждаха досущ като моите, само дето бяха по-възрастни и тъжни, много по-тъжни.
После друга сянка зае нейното място. Нейните очи също срещнаха моите, само че този път не бяха тъжни. Бяха ус-михнати и сини, но това не ги правеше по-малко познати.
Ти... - прошепнах аз, опитвайки се да се измъкна от ръцете на Хийт, който ме притискаше плътно до тялото си.
- Не гледай. Просто се съвземи и си върви, Зо.
Но аз не можех да не гледам. Изпитвах непреодолимо желание. Забелязах още един чифт познати очи и този път осъзнаването ми даде сили и се отдръпнах от Хийт.
- По дяволите! Хийт. виж там. Това съм аз!
Така беше. Другата „аз“ замръзна на място, когато погледите ни се срещнаха. Изглеждаше на около девет години и мигаше насреща ми в безмълвен ужас.
- Зоуи, погледни ме. - Хийт ме стисна за раменете толкова силно, че щяха да ми останат синини, и рязко ме обърна към себе си. - Трябва да се махаш оттук.
- Но това съм аз като дете.
- Мисля, че всички те си ти. Части от теб. Нещо се е случило с душата ти, Зоуи. Трябва да се махаш оттук, за да се оправиш.
Изведнъж се почувствах замаяна и потънах в ръцете му. Не знам как го разбрах, но бях сигурна. Думите, които казах, бяха толкова истина, колкото и смъртта му.
- Не мога да си тръгна, Хийт. Не и преди всички тези части от душата ми да се съединят отново. А просто не знам как да го направя, просто не знам.
Хийт притисна челото си към моето.
- Е, Зоуи, опасявам се, че ще трябва да използваш този досаден майчински глас, с който ми говориш, когато съм прекалил с пиенето, и да им кажеш... де да знам, да спрат с глупостите и да се върнат обратно при теб, където им е мястото.
Той прозвуча толкова като мен самата, че почти ми стана смешно. Почти.
- Но ако събера душата си отново, ще трябва да си тръгна. Чувствам го, Хийт прошепнах.
- Ако не събереш душата си, никога няма да можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Аз също го чувствам, Зоуи.
Вгледах се в топлите му, познати очи:
-Дали ше е толкова лошо? Искам да кажа, това място изглежда доста по-добро, отколкото бъркотията, която ме чака в реалния свят.
- Не, Зоуи. - Хийт вече звучеше ядосан. Тук никак не е хубаво. Не и за теб.
- Е, може би защото все още съм жива.
Преглътнах тежко и осъзнах, че звучи страховито да го казвам на глас.
- Мисля, че не е само това.
Хийт вече не гледаше към мен. Взираше се в нещо над рамото ми с ококорени очи. Обърнах се. Гърчещите се фигури, които изглеждаха странни и незавършени мои версии, се плъзгаха навън и навътре в мъглата, шепнещи нервно.