- Не е това - промърмори си тя, докато караше по тъмната и тиха улица на Тулса. - Той е тръгнал след нея,
В мига, в който го изрече на глас, разбра, че е права.
Е, и какво би могла да направи по въпроса?
Нямаше никаква представа. Не знаеше нищо за безсмъртните, нито за пръсването на душите. Тя самата беше умряла веднъж, но не съвсем. И не помнеше душата й да е ходила някъде. Хваната в клопка... Беше черно, студено и тихо, исках да крещя, да крещя... Стиви Рей потръпна и прогони мислите си. Не си спомняше много от ужасното „мъртво“ време. А и не искаше. Но пък познаваше някого, който разбираше много от безсмъртни същества, в частност от Калона и света на духовете. Според бабата на Зи Репхайм не е бил нищо по-различно от дух, докато Неферет не е освободила гнусния му баща.
- Репхайм обезателно ще знае нещо. А аз трябва да го науча - каза тя решително и стисна здраво кормилото.
Ако се наложеше, тя щеше да използва силата на тяхното Обвързване, силата на елемента си и всяка частица от тялото си, за да получи информацията. Без да обръща внимание на болката, ужаса и вината, които тази мисъл я караше да изпитва, тя натисна педала на газта и стигна до музея.
Не се налагаше да мисли къде да го намери, Просто знаеше. Входната врата на основната сграда вече беше разбита и тя се промъкна в мрачната и студена сграда, следвайки невидимите следи, които той бе оставил. Не се налагаше да поглежда към вратата на балкона, за да разбере, че той е навън. Тя просто знаеше това. Винаги знам къде е, помисли си тя мрачно.
Той не се обърна веднага към нея и тя се почувства доволна от това. Имаше нужда от малко време, за да се подготви за гледката.
Е, все пак дойде - каза той, без да се обръща.
Гласът ,wv... този човешки глас. Порази я отново, както първия път, когато го чу.
- Ти ме повика - каза тя, опитвайки се да запази тона си хладнокръвен и да задържи под контрол гнева, който изпитваше към ужасния му баща.
Той се обърна и погледите им се срещнаха.
Изглежда изтощен, беше първата й мисъл. Ръката л/у отново кърви.
Тя все още изпитва болка, беше неговата първа мисъл. И е изпълнена с гняв.
Гледаха се един друг мълчаливо, никой не искаше да изрече пръв мислите си на глас.
- Какво се е случило? - попита той най-после.
- Откъде знаеш, че нешо се е случило? - отвърна тя остро.
Той се поколеба, преди да отвърне, като очевидно избираше думите си внимателно:
- Знам го от теб.
- Говориш безсмислици. Репхайм. - Гласът, с който изрече името му, отекна във въздуха около тях и нощта се
обагри със спомена за блещукащата червена мъгла, която той изпрати, за да я утеши.
- Така е, защото нищо не разбирам от тези неща - каза той е дълбок и нежен глас. - Не разбирам нищо ог това Обвързване, ще трябва да ми обясниш.
Стиви Рей усети, че се изчервява.
Той казва истината, осъзна тя. Нашето Обвързване з/г дава възможност да научава разни неща за мен! А и как би могъл да го разбере, като и аз едва го разбирам.
- Значи казваш, че си разбрал, че нещо се е случило, понеже си го усетил от мен?
- Почувствал, а не усетил поправи я той. Чувствам болката ти. Не точно както преди, първия път. когато пи от мен. Тогава цялото ти тяло гореше от болка. А тази вечер бе някак емоционално, не физическо.
Тя го гледаше с изумление:
- Да, емоционално е. И все още ме боли.
- Разкажи ми какво се е случило.
Вместо отговор, тя го попита:
- Защо ме повика тук?
- Ти изпитваше болка. Можех да го усетя много ясно. -Той замълча, смутен от това. което казва. - Исках това да спре, така че ти пратих сила, която да те успокои, и те повиках при мен.
- Защо го направи? Каква беше гази червена мъгла?
Отговори на въпроса ми и аз ще отговоря на твоя.
- Добре. Това, което се случи, е, че твоят баща уби Хийт, момчето, което бе консорт на Зоуи. Тя е видяла това и не е успяла да го спре, така че душата й се е пръснала.
Репхайм продължаваше да се взира в нея така, че Стиви Рей усети как погледът му преминава през тялото й и се насочва директно към душата й. Не можеше да отмести поглед и колкото по-дълго се гледаха, толкова по-трудно й ставаше да задържи гнева си. Очите му бяха толкова човешки. Единствено цветът им беше странен, но за Стиви Рей червеното в тях не бе толкова чуждо, колкото би тряб-
и лиги ин А
вало. Даже беше стряскащо познато и близко, неотдавна изпълваше и нейните собствени очи.