– Хайде, вземи си – каза бащата на момичето и го побутна по гърба.
Ел Капитан отказа. Нямаше да се хвърля да събира подаянията на някакво си богаташко дете. Стоеше там и гледаше. По-късно беше откраднал няколко от бонбоните на Хелмут – все пак му дължеше нещо.
Сега той е магарето.
Дори да нямаше други недостатъци и грехове, си заслужава този бой дори и само за това, че е загубил бактерията.
Той чува хората да викат името му и да му се подиграват. Зрението му е размазано от потта и кръвта. Той премигва към ярката светлина на деня. Слънцето – макар и както винаги закрито от облаци – предизвиква пареща болка в черепа му. Той вижда наоколо предимно поклонници от култа към Купола, но към тях са се присъединили и някои от майките. Омразата им към него е силна. Той разпознава също и неколцина войници от ОСР. Нима не е правил добри неща за тях?
От време на време успява да фокусира лицата им и вижда, че те са измършавели. Неговите плакати за набиране на войници обещаваха храна без страх и това, че солидарността ще ги спаси. Той си беше тръгнал и те бяха ограбени. Бяха дошли да видят жестоката му екзекуция, защото Ел Капитан ги беше изоставил, защото мнозина от тях бяха умрели, а онези, които все още се държаха, гладуваха до смърт. Той знае какво е чувството да бъдеш изоставен. Оглежда небето за самолети, надявайки се да открие някаква, макар и малка, връзка с баща си, който беше пилот, напуснал семейството преди Ел Капитан да успее да натрупа каквито и да е спомени за него.
Все пак войниците изглеждат почти щастливи. Оцелелите обичат побоите. Има толкова неща, за които трябва да се плати. Когато някой реши да поеме някаква вина, това предизвиква облекчение. Това чувство е познато на Ел Капитан. Той убиваше хора и понякога просто си мислеше, че хората заслужават да умрат.
Но беше казал, че съжалява. И независимо дали това беше Бог, или света Уи, или някаква духовна сила, която Ел Капитан дори не може да проумее, той се беше почувствал опростен. Защо позволяват да страда по този начин? Нима заслужава да го пребият така? Дали Бог вече се е отказал от него?
Някои от онези, които се редят на опашка, са жилави и по-силни, отколкото той очаква, докато силата на други е в закалените им мишци и мускулестите кореми. Не носят превръзки на очите, което не изглежда честно, тъй като никой от тях никога не пропуска. Но на всеки от тях е позволено да го удари само по три пъти. Ако някой замахне да го удари четвърти път, Маргит се грижи опашката да продължава да се движи.
– Почакай – спира го тя. – Всеки иска да му дойде редът, така че се нареди обратно на опашката.
Той се оглежда за Брадуел. Бяха го принудили да гледа, когато всички биеха Ел Капитан, но не го бяха били. Оцелелите все още изпитват известно уважение към него. Брадуел е изчезнал.
Някои от оцелелите изричаха имена, докато го налагаха – на някой мъртвец, на някого, когото Ел Капитан беше убил или е можел да спаси, ако не беше помогнал за създаването на такъв жесток режим като старата ОСР. Всяко име отеква в съзнанието му. В началото той се извиваше и съпротивляваше, след това само се стягаше срещу тях, а сега просто ги приема.
Един нисък мъж с широк като бъчва гръден кош удря бедрата на Ел Капитан с една цепеница.
– Минау! – крещи той. – Минау Уелс. Моят Минау!
Това звучи като галеното име на някое дете – подобно на начина, по който майката на Ел Капитан дълбоко го беше променила, когато бе спряла да го нарича Уолди. Дали Минау се е казвала дъщерята на този мъж, или синът му? Или любимата му?
Ел Капитан поема ударите.
– Минау. Минау Уелс – прошепва той.
Той знае, че може би ще има и един последен удар като онзи, с който някога беше спукал пинятата[46]. Вероятно ще умре по-скоро от вътрешните наранявания, отколкото от загуба на кръв. Дали неговото сърце ще спре първо, или това на Хелмут?
Някога си беше представял какво ще е усещането да каже на Преша, че Брадуел е мъртъв. Дали сега Брадуел ще бъде този, който ще ù каже, че Ел Капитан и Хелмут са мъртви? Той се надява, че в този момент тя ще осъзнае, че го обича. Това е всичко, което някога е искал. Представя си как тя започва да плаче и Брадуел е този, който я утешава.
В този сценарий те може би седят във вътрешността на пропукания Купол.
Може би са извървели целия път до тази реалност без него. А беше толкова близо.
Някой го удря толкова силно, че тялото му се извива като дъга и след това се олюлява. Тълпата – вече са стотици – надава одобрителни викове. Но Ел Капитан си спомня усещането за безтегловност горе в небето, в онзи въздушен кораб. Ако има душа и ако тя напуска тялото, когато човек умре, той би искал душата му да отлети като онзи въздушен кораб.