– Искам да ми направиш една услуга – прошепва той. – Онези хора, които са замразени. Знаеш ли за тях?
Това е всичко, което успява да каже, преди прегръдката да приключи.
– Добре – кима Уийд.
Партридж поглежда към опашката от опечалени, охраната и Форстийд, който стои недалеч и разговаря с Пърди. Как да му каже това, което иска, с всички тези хора наоколо?
– Академията ми липсва – казва той. – Как са господин и госпожа Холенбек? – господин Холенбек преподава естествени науки. Госпожа Холенбек преподава местно изкуство в девическата академия. – А децата им?
Уийд кима, сякаш разбира, че замразените хора и семейство Холенбек са свързани.
– Мисля, че са добре.
– Провери как са заради мен. Особено малкия Джарв. Той ми липсва – спомня си как е открил Джарв в редицата от затворени в стъкло креватчета с яйцевидна форма, в които имаше деца с тръби в устите и с кожа, покрита с ледени кристалчета.
– Съжалявам за загубата ти. Предполагам, че почти е невъзможно човек да се справи с нещо такова – казва Уийд.
Дали има предвид смъртта на баща му, или факта, че Партридж го е убил?
– Приятно ми е да те видя, Арвин – след това, сякаш завладян от емоциите, той отново сграбчва Уийд в прегръдките си.
– Белз – прошепва Партридж. – Той е възрастен човек. Измъкни и него от замразяването.
След това пуска Арвин.
Уийд кимва и се кани да се отдалечи, когато Партридж казва:
– Почакай. Чул ли си нещо за старите ни учители от академията?
– Какво?
– Нали се сещаш – учителите ни. Поддържаш ли връзка с някого от тях? – иска му се Арвин да спомене Гласингс.
Уийд поклаща глава.
– Сякаш ми остава някакво време за това – казва той. – Онова, което зная, е, че няма да ги намериш тук.
Той е прав. Професорите от академията не са достатъчно отбрани, за да попаднат в тази тълпа от поканени. Арвин се отдалечава. На Партридж му се иска да разполагаха с повече време и възможност за уединение.
Следващият в редицата е едно десетгодишно момче. То носи костюм в синия цвят на флота и вратовръзка на райета. Не казва нито дума, а просто отдава чест на Партридж.
– По-полека – казва Партридж. – Свободно.
Момчето стои като замръзнало на мястото си. Къде ли са родителите му?
– Можеш да се отпуснеш – казва Партридж.
Един от операторите улавя момента и се приближава, за да снима хлапето в близък план. Сега на Партридж не му остава друго, освен да приеме отдаването на чест. Става ясно обаче, че момчето очаква той също да му отдаде чест в отговор. Партридж няма да го направи: не иска да го смятат за военен лидер, не иска да има нещо общо със световната война и унищожението. Протяга ръка и разрошва косата на хлапето.
– Хайде, върви – меко казва той. – Още малко и ще настъпи времето за служба, нали?
Момчето вдига ръка и докосва главата си там, където Партридж я е докоснал.
Операторът дава близък план на Партридж. Той гледа право напред, отказвайки да погледне директно в камерата.
Истината – казва си той. – Време е за истината.
Накрая опашката започва да намалява и Партридж е ескортиран до предната редица на залата. Айралийн е там. Тя му действа шокиращо: изправената ù стойка, млечнобялата кожа на фона на черната ù, траурна рокля – изглежда, че тя има неограничено количество от тях – и съвършените ù черти, контрастиращи с меката тъга на изражението ù. Той специално поиска тя да не идва и въпреки това тя беше тук. Айралийн беше възпитана да бъде съвършената съпруга, която прави онова, което ù е казано. Беше инструктирана за ролята си толкова старателно, че изглеждаше винаги подготвена, но зад тази фасада мотивите ù оставаха скрити. Партридж рядко разбира какво наистина иска тя. Дали са поискали от нея да си тръгне, а тя учтиво е отказала? Това беше напълно възможно. Айралийн може тихомълком да убеди хората да направят или да не направят почти всяко нещо с такъв успех, че накрая те си тръгват, вярвайки, че току-що са я убедили как да постъпи, а не обратното.
Майка ù седи до нея – Мими почти не е на себе си. Очите ù, ококорени от страх, се стрелкат из стаята, сякаш се е загубила. Мястото до Айралийн е празно – запазено, разбира се, за Партридж.
Той сяда и се навежда към нея, прошепвайки:
– Казах им да те пуснат да си отидеш у дома. Вече присъства на твърде много от тези церемонии. Съвсем сериозно... Ако искаш, можеш да си вървиш.
Тя докосва коляното му.
– И двамата имате нужда от мен тук – казва тя, имайки предвид Партридж и майка си.