Партридж
Сън
Партридж се събужда – над него се е надвесила някаква фигура.
Той се стряска и сяда.
– Какво става, по дяволите?
Той лежи на дивана в апартамента за медения месец. Завесите са дръпнати, с изключение на един малък процеп от няколко сантиметра, през който се процежда светлина. В него се е втренчил надвесеният над него Форстийд. Той е облечен във военната си униформа – стара униформа от дните на Праведната червена вълна. Около бицепса му е пристегната червена лента, на гърдите му проблясват медали, а на главата му има леко накривена фуражка.
– Какво, по дяволите, искаш? – пита Партридж.
– Това чакахме, Партридж. През всичките тези години. Време е – гласът му звучи почти носталгично.
– Време е за какво, Форстийд?
– Те идват за нас. Баща ти е мъртъв. Сега сме само ние. Само ние.
– Кой идва? Говориш безсмислици. Господи! Къде е Бекли? Къде е Айралийн?
– Исках да говорим насаме – отвръща Форстийд и бърка в джоба на тъмната си униформена куртка. – Имам още един малък запис за теб, Партридж – той изважда ръчния компютър и го дава на Партридж. – Натисни копчето.
– Не искам да гледам повече записи. Разбра ли ме?
Форстийд разкопчава куртката си, протяга ръка към кобура, пристегнат към гърдите му, и изважда малък пистолет, който отново прилича на вещ от времето преди. Държи пистолета, насочен към пода.
– Натисни копчето – спокойствието в гласа му е онова, което най-много плаши Партридж – той звучи безпристрастно и студено. Партридж преглъща сухо. Докосва бутона. Екранът остава тъмен, но се чуват гласове – леко приглушени, но все пак ясно различими:
– Трябва да те изкараме навън – няма съмнение, че това е гласът на Преша. – Ще те затворят и ще ти вземат бебето, щом се роди.
Партридж хвърля поглед на Форстийд, но Форстийд му е обърнал гръб. Преша не говори на Лайда, нали?
Те няма да вземат бебето – иска да каже Партридж. – Това е лудост. Откъде ù е хрумнало това на Преша? Пулсът му се ускорява.
– Искам да се върна при майките – казва Лайда. – Това място не може да бъде спасено.
Партридж почти се разсмива. Лайда не може да се върне при майките. Тя е тук, в безопасност. Но той знае, че по начало тя не искаше да идва тук.
– Чуй ме – казва Преша, – разполагаме със средствата да съборим Купола.
– Чуваш ли това? – промърморва Форстийд, обръща се отново към Партридж и започва сковано да почуква с пистолета върху крака си. – Наистина ли ще го направите? – пита Лайда. – Можете ли?
В гласа ù прозвучава надежда. Господи! Защо иска да събори Купола? Дали просто не ревнува заради сватбата? Дали не е повярвала на Преша, че ще ù вземат бебето? Да не е полудяла?
– Ако Партридж се обърне срещу нас – отвръща Преша, – може да ни се наложи да го направим.
Това е всичко. Звукът заглъхва. Партридж гледа втренчено черния, лъскав екран.
– Да се обърна срещу тях? – повтаря Партридж. Той се чувства напълно предаден. – Тя влиза тук, вижда сватбата и решава, че е схванала цялата ситуация?
Партридж е зашеметен, но после чува ритмичното почукване на пистолета на Форстийд в крака му. Форстийд си мисли, че Преша ще разруши Купола. Това чакахме, Партридж. През всичките тези години. Време е – той мисли, че несретниците идват за тях.
– Чуй ме, Форстийд. Те не могат да разрушат Купола. Няма начин.
– Нищо не разбираш. Това пътуване до Ирландия ù е позволило да осъществи контакт с хора, които са технологично много напреднали, които могат да ни считат за заплаха.
– Не, не – Партридж разтрива врата си. – Нещо не е наред. Извадил си този запис от контекста.
– Трябва да я спрем – отсича Форстийд. – Не можем да ù позволим да действа. Трябваше да взема мерки.
– Форстийд... Какво си направил? – Партридж се изправя.
– Въоръжавам нашата милиция в Купола.
– Даваш оръжия на хората, които се самоубиваха?
– Само на нашата милиция – на физически годните мъже. Трябва да защитим онова, което е наше. Войниците от Специалните сили, които сега са отвън, са жалки. Бяха създадени прекалено набързо – партидата е лоша. Вече нямаме никого там, отвън, който да ни защитава. Не и наистина. Трябваше да отворя складовете.