– Вземи стареца – казва той, без да се обръща назад.
След това излиза през вратата и тръгва по коридора.
Вратата е все още отворена. Партридж се опитва да изтрие с ръка неприятното чувство от пистолета, опрян под брадичката му.
Появява се Бекли.
– Дойде доклад. Обявено е критично положение. Има записано съобщение от Форстийд. Той казва, че несретниците ще се разбунтуват. Казва, че моментът е настъпил. Вярно ли е?
Партридж изучава известно време лицето на Бекли.
– Зная какво мислиш за мен.
– Така ли?
– Мислиш, че здравата съм се оплел. Мислиш, че нямам представа какво върша. Мислиш, че накрая ще затъна. Ако трябва да заложиш дали ще изплувам, или ще затъна, ти ще заложиш на това, че ще затъна.
– Това метафори ли са? Не разбирам от метафори.
– Зарежи глупостите. Мислиш, че затъвам, нали?
– Партридж, нямаме време...
– Дори не мога да кажа дали аз потъвам, или водата се издига навсякъде около мен – той оглежда стаята с невиждащ поглед, сякаш е ослепял.
– Партридж, какво да направя? Дай ми заповед.
Точно така. Партридж би трябвало да е шефът. Въпреки че няма власт, Бекли е на негова страна, нали?
– Трябва да ме отведеш до Пийкинс – до камерите.
– Трябва да побързаме. Отвън положението започва да става хаотично.
– Айралийн ще дойде с нас. И никой не трябва да ни види.
– Ще измисля как да стане.
– Гласингс. Искам той да е в безопасност. Трябва да говоря и с него.
Бекли поклаща глава и поглежда през прозореца навън, сякаш се опитва да прецени какво е времето – все едно то би могло да се промени. Около очите му има сенки от безсъние.
– Бекли. Какво има?
– Гласингс.
– Какво за него?
Бекли поглежда Партридж.
– Той умря през нощта.
– Какво искаш да кажеш? Форстийд замесен ли е? Той ли го направи?
– Тромб в сърцето. Хората на Форстийд тъкмо идваха да го разпитват за Лайда и Преша, но той вече беше мъртъв.
Партридж се пита дали Гласингс по някакъв начин не е усещал, че ще го разпитват отново и сам не е пожелал да умре, защото не би могъл да издържи още един разпит...
– Трябваше да отида да го видя. Отидох в Архива за лични загуби, за да видя кутията на брат си. Тя беше празна. Можех да съм при него. Може би можеше да...
– Него го няма вече, Партридж. Сега трябва да съсредоточиш вниманието си върху живите.
Партридж има чувството, че е загубил баща си. Сирак, който е осиротял отново.
– Но аз трябва да го видя. Имам нужда от Гласингс. Не мога да се справя сам...
– Трябва да се довериш и на други хора.
Партридж вижда един мъж, който тича по диагонал на улицата с пушка, метната на рамото му. Милицията. Той вдига поглед и вижда отражението си.
Аз не съм като баща си – иска му се да каже на неясното си отражение. – Не съм като него. Но тогава вижда отново треперещата ръка на онази чиновничка. Да, брат му е навсякъде. Майка му е навсякъде. Но също и баща му.
– Аз съм син на Уилъкс – казва той. – Научил съм нещичко за това дали трябва да вярвам на другите хора.
Бекли се приближава и го сграбчва за ръцете.
– Вземи Айралийн. Трябва да тръгваме! Веднага!
Партридж бързо отива по коридора до спалнята. Чувства се като робот. Не може да приеме, че Гласингс е мъртъв. Слага ръка върху студената дръжка на вратата. Отваря я. Мисли за живота и смъртта и за тънката линия, която ги разделя. Врата, която понякога е затворена, а понякога – отворена.
Айралийн спи кротко, светлите ù къдрици покриват копринената възглавница.
Той се приближава до нея, сяда на леглото и внимателно разтърсва рамото ù.
– Айралийн – прошепва той. – Айралийн, събуди се. Айралийн.
Тя отваря очи и се обръща по гръб.
– Сънувах – казва тя. – Все още не съм свикнала с това колко реални са сънищата ми, Партридж. Беше толкова истинско.
– Хубав ли беше сънят този път?
Тя кимва.
Той потрива кокалчетата си едно в друго.
– Страхувам се, Айралийн. Форстийд е казал на хората, че скоро ще има бунт.
Тя сяда изправена и слага ръка върху гърба му.
– Ще се оправим, Партридж. Каквото и да се случи.
– Не – възразява той. – Ако те дойдат тук, ще умрат хора, Айралийн. Разбираш ли какво ти казвам?
Тя обвива ръце около гърдите му и прошепва:
– В съня ми ние бяхме щастливи. Имахме къща и завеси на цветя. Ти беше построил къщата, Партридж. Тя беше в полето и вятърът люлееше тревата. Мисля, че това е бъдещето.
– Не мисля, че сънищата функционират по този начин, Айралийн.
– Беше толкова истинско. Беше по-хубаво от кълбото. Вървяхме от стая в стая и надничахме навън през прозорците. Какво би казал, ако наистина създам такова място?