Той харесва звука от гласа на Айралийн. Затваря очи и си представя къщата.
– Лалета – казва тя. – На завесите бяха пришити лалета. Бяха хиляди. Можех да докосна шевовете с върховете на пръстите си и след това, когато погледнах навън през следващия прозорец, там имаше поле от лалета, които люлееха тежките си главички под вятъра.
– Не е било просто някакво кълбо?
– Не, беше истинско. Мислиш ли, че не зная за дома, който Лайда е създала за теб – онзи мрачен, покрит с пепел свят от кълбото. Тя не е единствената, която може да създаде дом за теб, Партридж.
– Кой ти каза за това?
– Зная разни неща... Повече, отколкото предполагаш.
– Не исках да прозвучи така. Просто аз... Какъв е този дом, за който говориш, че ще направиш за нас?
– Ами ако могат да създадат дом за нас, където всички да бъдем заедно? Всички ние. Дори и онези, които си загубил, Партридж.
Свят с майка му и Седж? Не и с баща му, не и с него.
– Гласингс е умрял тази нощ – едва успява да прошепне думите.
– Гласингс също може да е там – казва Айралийн, сякаш не се страхува от смъртта и може би наистина е така.
– Това е мястото, което наричат рай, Айралийн.
– Но какво ще кажеш, ако то може да е тук, в Купола?
– Това не е възможно. Ти продължаваш да сънуваш.
– Можем да бъдем щастливи там. Това е бъдещето, в което можем да отидем един ден, ако искаме. Ела да полегнеш – казва тя. – Легни до мен, за да посънуваме малко.
Тя има замечтан вид. Очите ù са толкова кристално чисти и красиви.
Той не може да сънува, дори и за малко. Трябва да върне дядото на Преша към живота. Трябва да открие Преша и Лайда – това е жената, с която трябва да върви към бъдещето.
– Не.
Вече изгуби твърде много време.
– Не можеш да останеш тук сама. Вече не е безопасно. Ела с мен.
– Къде другаде бих искала да бъда?
– Ще те оставя да се приготвиш – казва той.
Тя обещава да побърза.
Той отива до вратата, затваря я тихо и тръгва по коридора, надявайки се, че Бекли е намерил начин да ги измъкне от тук, без да ги видят.
Когато влиза във всекидневната на апартамента, вижда носилка, покрита с бели чаршафи. В това няма логика, но после се сеща за Гласингс – тази носилка не може да е за него. Той е мъртъв...
Вратата на апартамента се отваря. Бекли говори с някого в коридора, благодари му с приглушен глас. Затваря вратата, с две висящи на закачалки престилки в ръце, обръща се и се озовава лице в лице срещу Партридж, който го пита:
– Какво не е наред? Кой е болен?
– Не болен – отвръща Бекли. – Мъртъв.
– Кой?
– Засега си ти – казва Бекли.
Преша
Друго небе
Въздухът в кофата е спарен и топъл заради телата им. Преша и Лайда се бяха разместили така, че седят една до друга. Държат се за ръце като сестри. На Преша ù се иска да имаше сестра. Тя си спомня какво беше усещането да се крие сама в задната част на изгорялата бръснарница.
Докато Чандри продължава да ги бута, Преша разказва на Лайда за Ирландия – за глиганите, слепите, зли същества в горите и трънливия бръшлян. Тя признава какво е сторила с Брадуел и докато го прави, пред очите ù се появяват големите му, тъмни криле.
– Искам да се върна при него – казва тя.
Всъщност сега, докато е затворена в тази кофа и се движи в неизвестна посока, тя би си тръгнала на мига, стига да можеше. Мускалът, формулата, спасяването на животи – понякога ù се иска някой друг да може да направи всичко това вместо нея. Може би просто се държи като хлапе, но ù липсва това да се чувства защитена и някой да се грижи за нея. Липсва ù дядо ù.
Тя не казва на Лайда, че двамата с Брадуел са се оженили. Това не е нещо, което някой друг би разбрал. Може ли гората да бъде църква? Дали обещанията, които двама души си прошепват, са достатъчни?
Лайда стиска ръката ù в мрака.
– Разбирам – уверява я тя. – Точно в този момент аз мога да почувствам другото си аз отвън в горите как тича сред дърветата. Искам отново да бъда нея...
– Отвън вече не е същото – казва Преша и ù обяснява за последствията от последните нападения на Купола: пожарите, разрушението, войниците от Специалните сили, които са по-млади, по-необучени и по-лесни за убиване, за онези от тях, които са като пясъчни създания, както и за жертвите от двете страни на битките.
– А майките? – прошепва Лайда.
– Те оцеляват по-добре от повечето. Майка Хестра искаше да ти кажа, че ù липсваш и че те чувства като своя дъщеря.