– Не мога да живея тук през остатъка от живота си, Преша – въздъхва Лайда. – Трябва да ме разбереш. Това място трябва да бъде спряно. Спомняш си как изглеждах, когато за пръв път се измъкнах от тук – бледа и слаба. Бях отгледана да бъда бледа и слаба – продължава тя. – Бях отгледана да бъда тиха и мила. Не знаех на какво съм способна. Мислиш си, че не е честно, че на несретниците им се налага да живеят там, отвън. Но аз зная, че не е честно чистите да трябва да живеят тук – зад стъклото, затворени в нашия малък, фалшив свят. Ако Куполът падне, това ще е милосърдие не за несретниците, а за чистите.
– Не зная... – отвръща Преша. – Сигурна ли си за това, Лайда? Наистина ли го вярваш?
– Това е нещо, което ти може никога да не разбереш. Но това е моята истина. Моята.
– Имам лекарството, Лайда. Имам онова, от което се нуждаят, за да помогнат на хората, да ги спасят. Можем да опитаме да...
Лайда отново стиска ръката ù в тъмнината и казва на Преша за вътрешната стая в оперативния център:
– Има бутон. Той може да пусне отровен газ и да избие оцелелите. Всички тях.
– Кой има достъп до него?
– Само Партридж.
– Той никога няма да го направи – казва Преша.
– Дори и ако си мисли, че това може да му помогне да спаси хора? – пита Лайда. – Не мислиш ли, че той може да намери оправдание, за да го направи?
– Не зная какво ще се случи, но обещах на майките, че ще се опитам да те измъкна навън – отвръща Преша. – Това ли искаш?
– Повече от всичко.
Кофата спира да се движи.
– Още нещо, Преша. Партридж може да се свързва с други места. Ако баща ти е някъде там, отвън...
Преша не е съвсем изненадана. С помощта на тази комуникационна система Барт Кели беше разбрал, че Уилъкс е мъртъв и Партридж е начело.
– Ако мога да говоря с баща си, бих искала да чуя гласа му. Искам той да знае, че съм тук. Но в момента не мога да мисля за това. Не мога.
– Аз искам да мисля за това какви бяха някога отношенията между Партридж и мен, за това как се обичахме един друг. Но и аз не мога да мисля за това сега.
Те чуват скърцането на пантите на врата. След това започват отново да се движат надолу по нещо, наподобяващо на рампа.
Количката спира отново.
Чандри сваля капака и в този момент над главите им се появяват хиляди звезди. Вълшебни и необясними звезди, които са като ярки, миниатюрни дупчици към други далечни светове. Двете се изправят и Преша очаква да усети порива на вятъра.
Но не, те не са отвън. Картината над главите им не е небето. Те са в театър с извити редици от седалки. Небето е просто таван – мрак, осеян с крушки светлина.
Ел Капитан
Вест от горе
Детската площадка, където Ел Капитан и Хелмут бяха окачени върху рамката на люлката и бити, е част от начално училище. Ел Капитан лежи на едната си страна върху плесенясало импровизирано легло в онова, което някога е било библиотеката. Сега покривът ù го няма и са останали само трегерите[47] и гредите. Те са заобиколени от метални лавици за книги, някои от тях все още задръстени с обгорени и прашни останки, които някога може би са били книги. Хелмут заема по-голямата част от плоската влажна възглавница, която е толкова противна, че не създава никакво усещане за комфорт. Понякога вътре влиза някой бивш войник от ОСР, дава им да пийнат вода и бързо си тръгва.
Ел Капитан чува гласове, усеща мириса на дима от лагерните огньове. Колко ли души има там, отвън? Чуват се овце. Не, това е бебешки плач. Очите му са така подути, че са почти затворени.
Къде е Преша? В Купола. Няма я. Къде е Брадуел? Не е тук. Дали просто ги е зарязал тук, заобиколени от лавици с мъртви книги? Ел Капитан отново започва да се чувства уморен. Той задрямва и сънува.
Спомня си как майка им им четеше, спомня си големите, широки страници на книгите. Ел Капитан спи на горното легло, а Хелмут – на долното. И двамата са се свили удобно под белите чаршафи. Лято е. Чува се свистенето на въздуха от вентилатора в ъгъла, от който се разнася постоянно бръмчене. Луната сякаш е окачена на прозореца.
Когато майка им се беше разболяла, той искаше да я спаси. Когато тя си отиде, той зае мястото ù. Седеше на стола ù и четеше книги на Хелмут. Неговият пашкул върху горното легло вече беше празен. Когато Хелмут спеше, Ел Капитан заставаше с лице срещу вентилатора, пееше и слушаше как перките насичат гласа му.
Някой го смушква. Хелмут се размърдва на леглото зад него.