Баща му е навсякъде – той е вътре в него.
– Може би не искаш да знаеш – казва Айралийн.
– Може би не можеш да знаеш – обажда се Бекли.
Партридж се завърта и блъска Бекли.
– Дядото на Преша не я помни. Върнах го обратно, но част от него е мъртва. Опитай да дадеш на Преша такъв подарък! Ти опитай!
– Успокой се – казва Бекли и вдига ръце.
– Ами ако баща ù е тук? Хидеки Иманака е човекът, който баща ми е мразил най-много на света. Баща ми е обичал малките си реликви. Ако е могъл, се е сдобил и с реликвата на Иманака. А е могъл да направи почти всичко, което е пожелал, нали?
Бекли отива до тежката метална врата.
– Направих всичко, което можех, за да осъществя някакъв напредък. Нуждая се това да е бащата на Преша. Нуждая се от това.
– Опитахме много комбинации, Партридж – казва Бекли. – Не можахме да я отворим.
– Взриви я.
– Баща ти се е погрижил това да не може да стане със сила – намесва се Айралийн. – Тук става дума за тайна. Нещо, което може би само вие двамата знаете.
Партридж прокарва ръце през косата си.
– Двамата с баща ми не споделяхме тайните си. Не споделяхме нищо.
Дори и обич – мисли си Партридж. Баща му дори не го беше обичал. Партридж му беше казал това, преди да го убие: Ти никога няма да разбереш любовта.
Дали баща му не е търсил любов?
Партридж поглежда към Бекли. Споменът за това как ръцете му настискаха ребрата на Одуолд Белз е все още жив. Ръцете му треперят, както трепереха и тези на баща му. Сякаш Уилъкс е вътре в него. За миг има усещането, че баща му е успял да постигне своето, че е прехвърлил ума си в главата на Партридж и ще остане в него завинаги. Той мрази баща си повече отвсякога и знае какво иска Уилъкс от него сега, какво настоява да получи.
– Трябва да зная какво има там вътре, Бекли – той сграбчва ръкава на престилката на Бекли. – Трябва да му кажа, че го обичам.
– Какво?
Партридж знае, че баща му иска тези думи да дойдат от устата му.
– Има високоговорител – прошепва Партридж с гръб, обърнат срещу запечатаната врата. – Иска аз да го кажа.
– Сигурен ли си, че е това? – Бекли не изглежда убеден, но той не познава Уилъкс толкова добре, колкото Партридж.
Айралийн поставя ръка върху студения метал на вратата.
– Стаята в оперативния център беше пълна със стари снимки, писма с обяснения в любов, написани до всеки от нас. Всички неща, които той никога не каза. И тъй като той никога не ги е казал, никога не ги е чул, изречени от друг. Зная какво иска. Никога в живота си не съм бил по-сигурен в нещо. – Знае това, защото баща му е в него, вселил се е в него вътре, но не може да го каже на Бекли.
– Кажи го – прошепва Айралийн.
Партридж се обръща към вратата и се приближава до малкия високоговорител. Стиска уста и поклаща глава. Няма да го каже. Не може. Иска да каже: Остави ме на мира! Това ли се случва с всички убийци? Тялото му е неговият затвор. Партридж стоварва юмруци върху стената над главата си.
Той се опитва да се сети за някой друг подходящ. Би могъл да го фалшифицира. Но баща му е тук, в главата му – сгърчените му, почернели ръце и свистящия му дъх. В крайна сметка се беше превърнал в несретник. И тогава, без да знае защо го прави, той казва:
– Несретник като мен.
Има песен за несретниците и за божието милосърдие. Иска му се да каже на баща си, че всички те са несретници, че всички се нуждаят от спасяване. Допира уста да високоговорителя.
– Обичам те – казва той. – Ти си моят баща. Винаги съм те обичал. Нямах избор, освен да те обичам.
Някъде вътре сред сложните ключалки на баща му думите на Партридж отговарят на някакъв критерий. Дали са само думите, или болката в гласа му беше активирала нещо? Никога няма да го разбере.
Чува се щракане. Вратата накрая поддава. Тя е разпечатана. От охладената стая повява студ. В коридора на талази навлиза мъгла.
Партридж поставя ръка върху вратата и бавно я отваря. Над главата му премигва и се запалва лампа, която осветява четири малки капсули.
Партридж отива до тях и вижда бебета във всяка от капсулите. Те лежат на едната си страна. В устите им има тръби. Кожата на всички е покрита с ледени кристалчета и има синкав оттенък – подобно на Джарв Холенбек, когато Партридж за пръв път го беше видял тук, долу. В ъгъла на стаята има също и една метална маса с метална кутия върху нея.
– Четири малки бебета – казва Айралийн, която влиза вътре и се навежда ниско над едно от тях.
– Господи! – възкликва Бекли, когато влиза в стаята. – Господи!