– Всъщност аз съм добре – той се оглежда наоколо за друго място наблизо, но всички са заети.
– Баща ти би искал да е така – усмихва се тъжно тя.
Точно това е объркващата част. Айралийн знае, че той е убил баща си. Тя е тази, която му донесе отровното хапче. Така че защо си мисли, че баща му би се развълнувал от това, че синът му прави неща, които той, бащата, би искал синът му да направи?
– Ще ми се и Гласингс да беше поканен – казва той.
Името я стряска.
– Чух, че вече не идва за часовете – прошепва тя. – Кабинетът му също е опразнен.
– Откъде знаеш това? Кой ти каза?
– Имам някои приятели, Партридж. Баща ти се погрижи в академията да има няколко момичета, които да ме познават достатъчно добре. Tрябва да имам някого, към когото да се обърна, когато имам нужда от шаферки.
– Шаферки? Айралийн, знаеш, че...
– Не съм казала, че ще се женя за теб, нали? – тя докосва косата си, за да се увери, че е идеално права.
Той разкопчава сакото си.
– Съжалявам, не исках да...
– Гласингс ще се появи, когато се нуждаеш от него. Независимо от това, къде е избягал сега.
– Надявам се – казва Партридж.
Но това, че Гласингс е изчезнал, го кара да се чувства неспокоен. Човек няма къде да избяга вътре в Купола. Съвсем никъде.
Някой от задния ред се протяга и стиска рамото му. Партридж се обръща и вижда един от отдавнашните приятели на баща си, с когото заедно са създали Купола – Уолтън Егерт. Бащата на Партридж и останалите създатели го наричаха Герти.
– Дръж се, Партридж – казва той. – Чуваш ли ме? Дръж се, синко!
Партридж поглежда през рамо и отвръща:
– Благодаря ти, Герти. Много ти благодаря.
Ако баща му беше жив, никога нямаше да му позволи да нарича Уолтън Егерт с прякора му. Това е политическа игра. По този начин Партридж му казва: Сега аз съм по-старши от теб. Така че не се дръж покровителствено с мен.
Герти схваща намека.
– Разбира се – отвръща той. – Можеш да разчиташ на мен.
След което се обляга сковано на стола си и се оглежда наляво и надясно, за да види кой друг е чул разговора им. Няколко души са го чули и извръщат погледи, сякаш за да не го накарат да се чувства още по-неловко. В този момент Партридж осъзнава, че ще трябва да прави същото нещо още хиляди пъти по толкова много различни начини.
На подиума се качват важни хора, които говорят за самоотвержеността на баща му, неговата интелигентност и способност да прозре бъдещето, но най-вече за това, колко са му задължени, че е спасил живота им. Речите на тези церемонии винаги карат Партридж да се чувства неудобно и тази вечер не е изключение.
Един от съветниците на баща му се навежда към микрофона и казва:
– Уилъкс спаси всеки един от нас от смърт, от осакатяване. Не е нужно да живеем сред онези несретници – всички те са убийци, изнасилвачи и чудовища. Ние бяхме избрани. Нека завинаги бъдем достойни за този избор! – той вдига ръка и посочва Партридж. – Сега имаме нов водач. Единственият оцелял син на Уилъкс. Води ни! – казва той на Партридж. – Води ни и ни защитавай! Ти си тук до нас в това размирно време на тъга и мъка, това време на промени. Благодаря ти, че се изправи и зае мястото на баща си.
Всички в стаята се обръщат и поглеждат към Партридж. Операторът насочва камерата към лицето му. Той усеща, че се изчервява и въпреки това отвътре е студен. Лицето му е замръзнало. Очите му се местят от едната камера към другата. Айралийн леко го сбутва с лакът. Той кимва и махва на мъжа върху подиума. Камерите се завъртат отново, вече не са насочени към него и едва тогава той може да си поеме въздух.
Партридж си казва, че всичко, което трябва да стори, е да стане след речта на Форстийд и да каже своите реплики: Тук съм да представлявам семейството си. Баща ми е мъртъв и сега е време да излекуваме скръбта си. Благодаря ви, че дойдохте, и се надявам, че всички ние да можем да гледаме към бъдещето с увереност и надежда. Това е единственото, върху което той и Хопс успяха да постигнат съгласие. Партридж вече не може да издържа повече. Казва си, че това е почти краят. Чува гласа на Герти в главата си: „Дръж се синко!“. Това само кара стомахът му да закъркори.
Форстийд взема микрофона. Казва онова, което казва винаги:
– Елъри Уилъкс беше най-изтъкнатият интелектуалец на своето поколение. Човек на науката, мечтател и иноватор...
Гласът му е идеално модулиран. Очите му се просълзяват точно в подходящия момент, но челюстта му е смело издадена напред. В един момент гласът му прозвучава толкова прочувствено, че Партридж започва да се чуди дали този човек наистина не е обичал баща му. Уилъкс беше харизматичен[3] човек, въпреки че стоеше зад планирането на случващото се преди Детонациите. Как иначе би могъл да натрупа такава необуздана сила?