– Той е жертвата – казва Лайда. – Партридж е жертвата.
– Какво искаш да кажеш?
– Изкупителната жертва. Те ще го обвинят за всичко.
Преша е уплашена. Тези хора искат кръв. Този поглед в очите им ù е познат. Тя си го спомня от оцелелите, които излизаха на улиците по време на мъртвешките гуляи. Хората не могат да търпят безкрайно дълго и в един момент някой трябва да плати за това.
Двете с Лайда пресичат улицата, за да избегнат чистите, които се карат, облечени в своите палта и костюми и обути в мокасините си с тънки подметки.
Те се насочват към един облак от дим. Той се носи на талази от тълпата пред църквата, намираща се пред тях, спуска се върху им и те няма къде да отидат.
– Започва да мирише като у дома – казва Лайда. – Не само на дим, но и на отчаяние.
Закриват устите и носовете си с ръкавите си и продължават напред.
Когато подминават църквата, Преша вижда, че тълпата изгаря едно чучело – костюм, напълнен с парцали, чието лице вече пращи от огъня.
– Пар-тридж! Пар-тридж! Пар-тридж! – крещят хората.
Преша едва успява да диша. Тя беше загубила вяра в брат си, но чак да изгарят негово чучело ...
Поглежда Лайда, която е покрусена от случващото се. Преша я изблъсква далеч от тълпата.
– Просто си дръж главата наведена – напомня ù тя. – Продължавай да вървиш.
Лайда леко се препъва, но двете продължават по пътя си.
Когато стигат до крайния ъгъл, Преша се сблъсква с един охранител. Той я хваща за ръката.
– Къде отиваш, по дяволите?
Наблизо стои една жена. Тя вижда главата на куклата преди охранителя и изпищява.
– Те са вече тук! – крещи тя. – Несретник! – жената започва да крещи по-силно. – Несретник!
Охранителят вижда главата на куклата и отстъпва назад, опипвайки за пушката, преметната на гърба му.
– Спри! – изкрещява той през сгъстяващия се дим. – Спри веднага!
Но те продължават да тичат с всички сили. Чистите около тях също тичат и крещят. Отеква изстрел. Дали идваше от пазача, който стреля по тях през дима, или от някого другиго?
Лайда издърпва Преша в една сграда и двете притичват през едно широко и просторно фоайе с огледални стени и красиви златни первази.
– Насам! – изкрещява един друг охранител.
Те се втурват към единствения асансьор и влизат вътре.
– Той ви очаква – охранителят натиска един бутон.
– Коя от двете? – пита Лайда.
Охранителят свива рамене, сякаш в действителност не знае кои са те. В този момент Преша вижда, че той е млад – по-млад от нея самата.
– Мислите ли, че трябва да остана? – тихо ги пита той. – Тревожа се за сестрите си. Дали да си тръгна? Нещата не вървят на добре, нали?
– Ти да не си роднина на сестрите Флин? – пита Лайда. – Ходил ли си в мъжката академия?
– Ария и Сузет – потвърждава той. – Родителите ми ги няма вече. Не изкараха много след... – той снивашва глас – речта. Направиха го, както трябва. Беше наистина добре планирано. Нямаше кръв и бяха нагласили така нещата, че да ги намери прислужницата, а не ние. Бяха добри родители – момчето потреперва.
– Разбира се, че са били добри родители – казва Преша. – Сигурна съм, че много са те обичали. Биха се гордели с теб и с това как се грижиш за сестрите си.
Преша знае какво винаги е искала да чуе от майка си и баща си: Обичаме те. Гордеем се с теб. Тя живее с представата, че те са се грижили за нея толкова дълго време... Не би могла да си представи как би понесла това, ако те биха се самоубили.
Лайда се протяга и сграбчва момчето за ръкава.
– Трябва да тръгваш. Сега е времето, когато хората трябва да говорят за любов. Може да не е останало много време.
Преша си мисли за Брадуел. Тя не може да стори нищо. Любов – за това става дума. Тя винаги ще го обича. Дали ще могат да прекарат още време заедно?
Асансьорът се разтърсва и спира. Преша никога няма да свикне с тези асансьори. Вратите се отварят и двете с Лайда излизат навън.
– Насам! – извиква ги поредният охранител от коридора.
– Съжалявам за родителите ти – обръща се Преша към момчето в асансьора.