– Никой никога не ми е казвал нещо такова – очите му се напълват със сълзи. – Вече никой не говори за тях. Сякаш са изчезнали.
– Не са изчезнали – успокоява го Преша.
Охранителят навежда глава и вратите на асансьора се затварят. Преша знае, че вероятно няма да го види никога повече. Има такова усещане за всичко, което се случва в момента – че то се случва едновременно за пръв и последен път.
Лайда тича надолу по коридора. Преша я следва. След като подминават поредица от врати, Лайда се мушва в един коридор и обляга гръб на стената.
– Какво правиш? – пита Преша.
Лайда я прегръща.
– Просто се нуждая от миг почивка. Ти продължавай.
– Сигурна ли си?
Лайда кимва.
Преша продължава нататък по коридора. Пред нея се отваря една врата. В коридора излиза Партридж. Преша си спомня първия път, когато го беше срещнала: как, когато шалът му се беше развил, бе разбрала, че той е чистият, за когото беше чувала; чистият с късата коса и идеалната кожа, който беше напуснал Купола. Той протяга ръка. Дали за да се здрависа? Такава ли ще бъде срещата им – формална?
– Спасих живота ти, още преди да зная кой си – казва тя и не поема протегната ръка.
Партридж пъхва ръцете си в джобовете.
– Така е – съгласява се той. – Групитата щяха да ме очистят.
– Всъщност това нямаше да стане, нали? Тогава ни събраха заедно, както го правят и сега.
– Може би това е истина.
– Имам чувството, че този път ще бъде различно.
– Сега сме загазили много повече – казва Партридж. – Повече от това няма накъде.
– Какво си направил тук, Партридж? В кого си се превърнал?
– Ами ти? Ти се обърна срещу мен. Ти ме предаде.
– Не, ти предаде нас – възразява Преша.
– Трябва да отмениш нападението – студено казва Партридж. – Ще намерим Брадуел и Ел Капитан и ще установим връзка с тях. Пратеникът е Хейстингс. Всичко ще дойде на мястото си. Ще водим диалог, истински диалог за пръв път в историята на Купола.
– И при този диалог ти ще им кажеш какво да правят ли? Това диалог ли е?
Партридж поглежда надолу по коридора и по промененото изражение на лицето му Преша разбира, че Лайда се е появила. В този миг той изрича името ù:
– Лайда. Лайда Мерц.
Партридж тръгва към нея и после започва да тича. Лайда стои напълно неподвижна. Преша не знае дали тя ще го приеме, или не. Наистина ли го обича, или просто трябва да разбере дали той изобщо я е обичал някога – истински и предано?
В последната секунда той забавя крачка. Лайда казва нещо, което Преша не може да чуе, и той ù казва нещо в отговор. Протяга ръка и докосва бузата ù с опакото на пръстите си. Тогава тя го прегръща и му прошепва нещо.
Преша чува шум зад гърба си и се обръща. Зад нея стои жена. Тя гледа втренчено Партридж и Лайда, поема си бързо дъх и го изпуска на пресекулки.
– Айралийн – казва Преша, разпознавайки в нея булката от сватбата.
Айралийн кимва.
– Имам нещо, което ще промени мнението ти – Айралийн поглежда надолу по коридора и Преша проследява погледа ù към Партридж, който в момента е обхванал лицето на Лайда с двете си ръце и я засипва с порой от думи. – Това беше сватбен подарък.
– Айралийн – отново се обръща към нея Преша, – добре ли си?
Айралийн се хваща за рамката на вратата.
– Това е раят – казва тя и се усмихва на Преша, докато по бузите ù се стичат сълзи. – Накарах ги да направят рая. Тук. Точно тук. Защото това е най-безопасното място на света. Ела – добавя тя, – нека ти покажа рая.
Когато излиза в коридора, глезенът ù се изкривява и тя се олюлява за момент върху високите си токчета.
– Ела с мен – прошепва тя толкова тихо, че Преша едва я чува. – Искам да ти покажа защо трябва да им кажеш да спрат. Това ще промени всичко. То ще оправи всичко. Ще видиш.
Айралийн прави няколко крачки по коридора. Сега и Партридж, и Лайда я забелязват. Те вдигат погледи и се държат за ръце, докато Айралийн отваря една врата и внезапно е озарена от ярка светлина – сякаш е отворила врата към стая, в която се намира самото слънце.
– Преша – казва тя, – ти си от семейството. Семейството е свято. Какво е домът без семейство?
Ел Капитан
Очи
Тълпата е тиха. Хората вървят мълчаливо. Ел Капитан вижда лицата им: лъскавата пластмаса и стъкло, ярките следи от изгаряния и грубите, възлести белези. Челюстите им са стиснати с мрачна решителност. Те се поклащат, тътрят крака и накуцват. Някои са сраснати помежду си, но въпреки това крачат. Няма оръжия, пушки и ножове. Точно отпред стоят Специалните сили – телата им изглеждат като напомпани, твърде натежали от оръжия и сковани от срастванията. Някои са приведени и ръцете и краката им изглеждат с неравна дължина. Стоят на интервали от двадесет стъпки, заобиколили в кръг периметъра на Купола. Независимо че изглеждат почти сакати, те са готови да открият огън.