Ел Капитан не може да поддържа темпото. Тялото го боли на безброй места при всяка крачка. Въпреки това усеща странен прилив на сила. Куполът се извисява над тях все по-голям и по-голям. Вятърът е студен и остър. И по някаква причина всичко е красиво.
Носещите се завеси от пепел.
Полупрозрачното тъмно небе.
Слънцето, което е като неясно светло петно в небето.
И тогава всички спират. Гласовете започват да шепнат и съскат. Какво не е наред? Ел Капитан си пробива път през тълпата, докато тялото му крещи от болка.
– Брадуел! – вика той. – Брадуел!
Стига до предните редици и вижда Хейстингс да се появява иззад редовете от войници на Специалните сили, защитаващи Купола.
Брадуел пристъпва напред, за да посрещне Хейстингс, който се спуска с големи крачки и леко кривяща се походка надолу по хълма.
– Хейстингс е снабден с подслушващи устройства – казва Брадуел. – Те виждат и чуват онова, което чува той.
Но сега, когато Ел Капитан вижда ясно лицето на Хейстингс, той разбира, че нещо не е наред.
– Хейстингс – казва Ел Капитан, – какво са направили с теб? – Ел Капитан разбира, че въпреки дълбокото чувство в очите му, Хейстингс е преминал през допълнително кодиране... – Те са те препрограмирали, нали?
Хейстингс кимва.
– По-зле ли е отпреди?
Хейстингс кимва отново.
– Партридж! – изкрещява Ел Капитан. – Какво си направил с него? Господи! Та той ти е приятел!
– Партридж и Преша скоро ще говорят с вас. Моля, изчакайте – казва Хейстингс.
Брадуел поглежда към Ел Капитан.
– Готов ли си?
– Готов за какво? – пита Ел Капитан.
– За онова, което ще последва.
– Което ще последва? – повтаря Хелмут.
Партридж
Стаи
Слънце. Завесите са затоплени и осветени от него. Така се беше почувствал, когато беше видял писмата и след това самата Лайда – сякаш внезапно го беше изпълнила светлина, сякаш слънцето пламтеше в гърдите му.
Тя не беше спряла да го обича. Писмата бяха доказателството, но и тя самата му го беше казала.
– Въпреки че си мислех, че си ме изоставил, аз продължавах да те обичам. И винаги ще те обичам.
И ето че сега тя е с него, в тази кухня, в къщата, която Айралийн беше създала и за която разказваше на Партридж – сякаш е сън, макар вече да се е работело върху нея. Кога ли е започнало всичко това?
В една стъклена чиния лъщи масло. На плота проблясва тостер. Една жена е застанала пред мивката. Има тънък кръст и риза с щампи на цветя.
Той знае, че това е изображение на майка му. Иска му се да протегне ръка и да докосне рамото ù, но знае, че няма рамо. Няма и жена. Иска му се тя да се обърне и да го погледне. Но той няма майка.
Лайда протяга ръка към една чаша за мляко, по която има капки вода. Ръката ù се плъзва през нея.
Айралийн влиза в стаята.
– Харесва ли ти тук? – пита тя.
Не може ли да обича и двете? Любовта към Лайда е дълбока. Но беше започнал да се влюбва и в Айралийн. Тя е постоянна и истинска. Всички заедно вървят към кухнята, където майка му – бледото ù изображение край мивката – бърка в сапунената вода и измива една бяла чиния, докато си тананика. Тя е толкова истинска, че той не може да понесе да я гледа твърде дълго. Иска му се тя да вдигне поглед и да види, че той е там – да се държи с него като с нейния завърнал се у дома син.
Но дали му харесва тук? Може ли да отговори на този въпрос? Това е мираж. Не е истинско. Дали Айралийн разбира разликата? Не ù казва нито едно от тези неща. Вместо това отговаря:
– Наистина ми харесва тук.
Това донякъде е истина.
Защо има толкова много слънце? То нахлува през прозорците и изпълва стаята с такава ярка светлина, че е трудно да се различат подробностите . Може би те са недовършени.
– Как направи всичко това? – пита Партридж.
– Пърди и Хопс имат достъп до всички тези файлове. Те мислеха, че това може да те убеди. Има и още – добавя тя. – Още толкова много.
Лайда не помръдва. Тя стои под слънчевата светлина, хвърляна от фалшивия прозорец.
– Птици – промълвя тя. – В рехабилитационния център имаха птици, които прелитаха покрай фалшиви, осветени от слънце, прозорци като този.