– Нямахме много време! – гневно се тросва Айралийн.
– Птиците не ми харесваха – казва Лайда. – Те ми напомняха, че няма къде да отида.
Лайда беше казала на Партрдиж, че Арвин се е изпуснал, че писмата между тях не са били изпращани и тя е мислела, че той я е изоставил. Партридж ù обясни, че не са му позволявали да я вижда и че животът му е под контрола на Форстийд. След това тя му беше казала, че винаги ще го обича, а той бе отвърнал, че иска да е с нея.
– Разбирам – беше казала тя.
Но какво означава това разбирам? Какво искаше той? Дали това да му каже, че е сгрешила и не е трябвало да го пуска последния път? Дали това, че отсега нататък те винаги ще бъдат заедно?
– Партридж! – това е Преша, която го вика от коридора.
Той следва гласа ù и подминава една спалня с двуетажно детско легло.
Той спира и поглежда вътре. Там, на долното легло, спи брат му. Господи! Това е Седж преди подобренията и всичкото това кодиране. Той не е войник от Специалните сили. Той е просто хлапе, може би на шестнадесет или седемнадесет години. Спи, макар че слънцето грее през прозореца. Партридж иска да го събуди. Той иска да чуе гласа на брат си. Но знае, че работата е била свършена набързо. Вероятно това е всичко, което върши брат му – спи на долното легло, както някога като момче. Партридж опира глава на рамката на вратата.
– Седж, Седж. Братко мой – казва той.
И тогава чува Преша да го вика отново.
Той се отблъсква от вратата и с несигурна походка влиза в друга спалня. Вътре има легло от балдахин с розова кувертюра с къдрици, диван, плюшен жираф и дълго инкрустирано огледало върху вратата на гардероба. Преша се гледа втренчено в огледалото. Тя прибира косата си назад. Белегът с формата на полумесец около окото ù липсва върху огледалното изображение на лицето ù.
И тогава тя се отдръпва назад и вдига юмрука си с главата на куклата. Но в отражението него го няма. Тя вдига двете си ръце и ги сгъва, отваря и затваря дланите си отново и отново.
Поглежда към Партридж от огледалото:
– Защо някой би направил място като това?
Той не знае отговора.
* * *
Чува се хор от гласове. Преша ги разпознава. Вижда, че и Партридж знае кои са. Той застива и тя бързо минава покрай него. Има чувството, че сърцето ù ще се пръсне. Тя тръгва по коридора и стига до гостната стая. И вътре, сякаш я очакват, стоят трима мъже – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Трима отделни мъже. Те разговарят и се шегуват. Хелмут приглажда косата си и разтрива колената си. Нервен е. Ел Капитан потупва Брадуел по гърба. Всички започват да се смеят.
Тя не може да различи думите им. Това са просто гласове – както се чуват през стените и вратите на дългите коридори. Освен това, изглежда, те не знаят, че тя стои пред тях.
– Брадуел – казва тя.
Лицето му е чисто. Няма белези. Кокалчетата на ръцете му не са ожулени. Той носи удобно сако. Няма огромни криле. По гърба му няма изобщо никакви птици.
– Как са направили това?
Партридж застава до нея. Той се навежда и поглежда лицата им.
– Господи – възкликва той. – Погледни ги.
Преша не може да ги погледне.
– Те са сбъркани – казва тя на Партридж. – Не приличат на себе си. Не и по този начин – без всякакво минало.
Тя може да види на пода малкото око на кръгъл предмет с големината на ябълка. Кълбо като онова, за което ù беше казала Лайда. Вероятно във всяка стая има кълбо, създаващо всяко от изображенията. Нищо от това не е истинско.
Тя побягва навън от стаята и надолу по коридора, но той изглежда малко по-различен. Има врата там, където тя е сигурна, че преди нямаше врата. Вратата е леко открехната. Тя вдига главата на своята кукла, облекчена, че още е с нея, и отваря широко вратата.
Вътре е дядо ù – с възглавници, подпъхнати зад гърба му. На коляното му лежи списание с кръстословици. Тя вижда, че той все още има само един крак и той е фалшив – лъскав и розов, с малък черен чорап и обувка накрая. Вентилатора, заседнал в гърлото му, го няма. На негово място има грапав белег във формата на кръст.
Той не е като Брадуел, Ел Капитан и Хелмут в гостната. Изглежда знае, че тя е тук. Но тогава той казва:
– Мога ли да Ви помогна? – сякаш тя е непозната.
– Това съм аз – отвръща тя.
– Здравей – казва дядо ù, но тонът му е смутен, сякаш никога преди това не я е виждал.
– Преша – припомня му тя. – Това съм аз, Преша.
Той затваря очи за секунда и силно ги стиска, сякаш името ù му причинява някаква болка. Когато отваря очи, се усмихва.
– Това е името на съпругата ми – накрая казва той. – Тя почина преди няколко години.