В този момент Преша се приближава до дядо си. Тя вдига ръка, за да докосне неговата, но се поколебава. Иска ù се да почувства топлината му. Ами ако това е просто трик, жесток трик?
Тя слага ръката си върху неговата... и усеща сухата му кожа и еластичността на болните му от артрит стави.
– Ти си истински – казва тя. – Но не ме познаваш.
Той ù се усмихва.
Очите ù парят от сълзите.
– Партридж! Лайда! – вика ги тя.
Лайда се появява на вратата.
– Той е истински – казва Преша. – Трябва да го измъкнем от тук. Трябва да е с нас.
Лайда е потресена от вида на стареца.
– Партридж! – крещи Преша. – Къде си?
Сега Преша протяга ръка и докосва всичко: стената, картините, дръжките на вратата, една ваза. Понякога нещата са истински, а понякога ръката ù преминава през тях, сякаш са въздух.
– Партридж! – продължава да крещи тя. – Партридж!
Няма отговор. Тя се затичва към кухнята, през която беше преминала набързо първия път.
Една жена стои пред мивката и мие чинии, а Партридж седи на кухненската маса.
– Ти си върнал обратно дядо ми.
– Само дето паметта му я няма – отвръща той.
– Но той е жив – казва тя. – Ти си го направил. Благодаря ти!
Той хвърля поглед на жената до мивката и пита Преша:
– Не знаеш ли коя е тя?
Преша се приближава до плота. Накланя се напред и вижда лицето на майка си, профила на деликатния ù нос и брадичката. Очите ù са благи. Изпъстрените ù с лунички ръце са голи. Сапунените балончета блестят върху повърхността на водата. В този момент тя вдига едно балонче върху дланта си и го духа, докато то не се издига и понася във въздуха, преди да се пукне.
Преша протяга ръка да я докосне.
– Не го прави – спира я Партридж. – Не я докосвай.
Айралийн влиза усмихната в стаята.
– Това си заслужава да се запази, нали? Дом, пълен с близки хора. Всички онези, които сте загубили, но усъвършенствани. Сега вече не можете да разрушите Купола. Не и когато това място съществува. Можеш да го наречеш дом, Преша.
– Мислиш ли, че ще искам да запазя това място? То не е истинско.
– Не, не – протестира Айралийн, кършейки ръце. – Можем да ги програмираме по-добре. Можем да ги направим интерактивни[50]. След време ще можете да разговаряте с тях. Вие не разбирате.
– Ти не разбираш. Те не са истински хора.
– Точно затова не можете да разрушите Купола, Преша – намесва се Партридж. – Той е пълен с истински хора. Те ще умрат там, навън. И знаеш ли кои ще бъдат убити първо? Ние. Ти, аз, Айралийн и Лайда. Лайда и нашето бебе. И още...
– Още?
– ... Бебета – довършва той. – Малки бебета в инкубатори. Какво ще стане с тях?
– Бебета в инкубатори? – тя си представя майките, които намират редици с бебета в топли пластмасови кутии. Майка Хестра и останалите майки ще ги вземат на ръце, ще ги привържат към телата си, свикнали да чувстват близостта на децата си, и ще се погрижат за тях.
– Партридж, ако има бебета, които се нуждаят от майки, мисля, че знаеш кой ще се погрижи за тях.
– Би ли се доверила на майките? На жените, които отрязаха кутрето ми?
– Нещата трябва да се променят – настоява Преша. – Зная това. Те трябва да се променят!
– Е, има и по-лошо. Има хора, които са замразени. Не можеш да си представиш... – Партридж се изправя, олюлява се и излиза през вратата на къщата към коридора отвън.
Преша тръгва и вика след него:
– Партридж, какво правиш? Партридж!
Той се е навел напред и се опитва да си поеме дъх, но когато тя стига до него, той се изправя, влиза в конферентната зала и спира до масата в средата на стаята.
Тя го следва и застава до масата. На нея има карта на зоната около Купола, но картата е жива. От всички страни нагоре по хълма вървят черни точки, които се приближават все повече и повече до Купола. Дали някои от тези точки не е Брадуел? Дали Ел Капитан и Хелмут са сред тях? У кого ли е бактерията?
– Оцелелите грешат – казва той.
– Те се приближават – отбелязва Бекли.
– Господи! – възкликва Партридж.
– Това ли е...? – Преша не е сигурна как да довърши изречението. Това ли е революцията?
– Това е онова, което си мислиш, че е – той слага ръка върху един тъмен, лъскав панел до една врата. Вратата се отваря. – Стаята на баща ми. Влез. Има още нещо, което искам да видиш.
Преша влиза в тъмната стая. Партридж включва осветлението. Подът е покрит с фотографии на Партридж и семейството му: празници, снимки от училището и ваканции, както и написани на ръка писма. Преша вижда едно, върху което ясно се чете „Баща ти“. Така ли е избрал да украси кабинета си Уилъкс?