Във въздуха се издигат малки парченца окървавена хартия.
Ел Капитан сяда на земята, а вятърът събира парчетата и ги запраща над сухата пръст.
Ботушът на Хейстингс стъпва върху едно от тях. Краищата му са оцветени в червено.
Ел Капитан вдига друго от парчетата.
Ние сме тук, мои братя и сестри,
за да сложим край на разделението,
за да бъдем признати за човешки същества,
за да живеем в мир. Всеки от нас притежава силата
да бъде великодушен.
Накрая няма кръст. Само случайни капки от кръвта на Брадуел.
Оцелелите започват да събират листчетата. Те се събират около Брадуел.
Тялото му лежи върху постелята на крилете му с черни пера. Белите листчета хартия, изпръскани с кръв, продължават да се издигат над гърдите му като безкрайна панделка, носена от вятъра.
Ръцете му са широко разперени, дланите – разтворени и върху едната от тях се появява Фридъл. Почти изгубен сред носещите се и въртящите се листчета хартия, Фридъл разперва механичните си криле и полетява, насочвайки се към Купола.
* * *
Преша не може да диша. Тя не може да заплаче. Брадуел е мъртъв. Той знаеше, че ще умре – Ако не се видим никога повече.... Тя трябваше да остане с него. Не трябваше да тръгва. Той го знаеше и не ù го каза, не ù каза цялата истина. Той каза ако... Ако, ако, ако... Тя си мислеше, че това е само началото.
Все още може да си спомни целувката му. Дали винаги ще си я спомня? Дали тя не се е запечатала върху устните ù? Затова ù беше обещал, че ще бъдат заедно тук, сега и отвъд – в случай, че има рай... Или ако има нещо друго, което ги очаква в бъдещето.
Тя притиска юмрука до сърцето си. Те все още са неразривно свързани. Няма по-добра църква от гората. В крайна сметка, сватбата е между двама души – онова, което си обещават, докато шепнат.
Тя не е сигурна защо, но сега изпитва страх. Той сковава гърдите ù. Шокът, идващ заедно с мъката, на нея ù е познат – тя знае какво означава да скърбиш. Но онова, което изпитва, е ужас: него вече го няма. Осъзнаването, че светът все още съществува, а той – не. Точно това я плашеше най-много и ето че то се случи.
Тя поглежда към пода, осеян със снимките от щастливото детство на Партридж.
Партридж се приближава до нея.
– Аз го убих – промълвя той.
– Не ме докосвай. Не ме поглеждай.
Партридж е като някакво привидение.
– Не си убил никого – уверява го Айралийн. – Не си. Не си го убил. Хейстингс го направи.
– Млъкни! – изкрещява Преша. – Млъкни!
Айралийн се плъзва по стената и сяда на пода. Тя гледа безизразно.
– Преша – започва Партридж, – направих това, което трябваше. Кълна се. Не знаех, че Хейстингс ще го убие.
– Хейстингс беше програмиран да убие всеки, който се съпротивлява. Брадуел го знаеше. Затова се съпротивляваше.
– Аз дадох заповедта – казва Партридж толкова дрезгаво, че гласът му едва се чува. – Можех да спра Хейстингс. Можех да сторя нещо.
– Ти ни докара дотук – казва Преша. – Докара всички ни до този миг. Направи нещо по-лошо от това, че не спря Хейстингс.
– Нямаше да натисна бутона – прошепва Партридж. – Нямаше да го направя. Нямаше.
– Не – намесва се Айралийн. – Нямаше да го направиш. Зная, че нямаше да го направиш. – След това с надежда в гласа тя добавя:
– Може би това ги е спряло. Може би сега те ще се върнат обратно.
– Фридъл – казва Преша. – Не го ли видя? Той носи бактерията. Тя идва и действа бързо.
Някой започва да блъска по вратата. Чуват силния настоятелен глас на Бекли:
– Хората на улиците се бунтуват. Искат кръв.
– Те идват за нас – промълвя Айралийн.
– Тук ще ни открият – казва Партридж.– Зная, че ще го направят.
Сцената е все още на екрана. Очите на Хейстингс са широко отворени. Той оглежда тълпата от хора. Ел Капитан крещи:
– Ще продължим да вървим. Той искаше това. Продължаваме напред. Заедно!
Лицето му е набраздено от черна пепел. Той избърсва окървавените си ръце в ризата си.
И тогава Хейстингс се обръща. Той се отправя към Купола и застава в една редица с други двама войника.
– Куполът ще бъде разрушен и когато това стане, аз ще изляза и ще се прибера у дома – казва Преша.
Тя отива до вратата, отваря я и влиза в конферентната зала. Бекли е застанал до дядото на Преша, който седи в едно от кожените кресла. До него е Лайда.
– Ще дойдеш с нас – казва Преша на дядо си. – Ще се погрижим да си в безопасност.
Той е уплашен, но кимва. Някога той беше непознатият, който я взе със себе си. Сега тя ще бъде тази, която ще се погрижи за него.