* * *
Партридж гледа втренчено Лайда, все още изненадан, че тя е тук – толкова близо до него и все пак толкова далечна. Нещата между тях се бяха променили. През какво ли беше преминала? Той си спомня, че Преша е казала на Лайда, че ще ù вземат бебето. Дали тя е повярвала на това? Дали то е истина? Той вече не знае кое е истина. Може би никога не го е знаел. Преша ще каже на Лайда какво е станало в другата стая. Ще ù каже, че той е могъл да спаси Брадуел и се е провалил. Приятелят му е мъртъв. Партридж се беше поколебал. Защо? От гняв, яд или защото наистина си мислеше, че постъпва правилно, опитвайки се да спаси хората си? Дали дълбоко в себе си той не мисли по този начин за чистите – като за своите хора? Може би никога няма да разбере истината за себе си. Може би така са започнали нещата и за баща му – една постъпка, която не е можел да промени никога повече, след което му се е наложило да реши що за човек е. Партридж иска да е добър. Винаги е искал да бъде добър, нали? Точно в този момент той трябва да реши как всички те да се опитат да оцелеят.
– Можеше да избягаш. Вероятно трябваше да го сториш. Защо остана? – Партридж пита Бекли.
– Ние сме приятели. Приятелите остават.
Партридж не беше осъзнавал, че е очаквал това, но сега, когато го чува, се чувства щастлив. Той сграбчва Бекли, прегръща го и го потупва по гърба.
– Благодаря ти – казва той.
– Трябва да тръгваме веднага – подканя ги Бекли. – Те ще ви открият тук. Не можете да се заключите. Ако останете в стаята на баща ти, те просто ще ви изчакат да излезете.
Партридж поглежда Преша. Той знае, че не заслужава да тръгне с тях. Той поклаща глава.
– Те просто, така или иначе, ще ни разкъсат там, отвън – казва той.
– Трябва да тръгваме веднага – настоява Бекли.
– Елате с нас – предлага Преша. – Можем да намерим начин да ви измъкнем от Купола и после да ви намерим скривалище отвън.
Бекли и Лайда помагат на дядото на Преша. Те тръгват към вратата. Преша ги следва.
– Хайде, Партридж. Вземи Айралийн. Единственият ù шанс е да се измъкне навън. Трябва да останем заедно.
Той вижда, че ù е трудно да изрече тези думи. Знае как вероятно изглежда в очите ù. Мрази се за това. Мрази и двата свята – и този, вътре в Купола, и онзи, отвън.
Айралийн и Партридж излизат в коридора и тръгват след останалите към асансьора. Лайда и Бекли подкрепват накуцващия дядо на Преша.
В този момент Айралийн спира. Тя поглежда вратата на къщата, която беше създала – все още е леко открехната. От нея се процежда светлина.
Тя хваща ръката на Партридж и я стиска здраво.
– Спомняш ли си – казва тя, – че все още ми дължиш услуга?
– Айралийн... – меко казва Партридж.
– Ти ми даде обещание – казва тя. – Ще удържиш ли на него?
– Моля те... – започва той.
– Не си ли мъж, който държи на думата си? – прекъсва го Айралийн. Той знае какво иска тя и въпреки че не иска Айралийн да го изрече на глас, тя го прави. – Построих дом за нас.
Преша задържа вратата на асансьора отворена.
– Побързайте – извиква им тя и останалите се обръщат и поглеждат назад.
– Не мога – поклаща глава той.
Айралийн пуска ръката му и тръгва към вратата, изпълнена със златиста светлина. Той стиска писмата на Лайда в ръката си.
– Не го прави, Партридж – казва Преша.
– Там вътре няма нищо истинско. Само празнота – добавя Лайда.
– Мога да те измъкна от тук – умолява го Бекли. – Айралийн, кажи му да дойде с нас!
– Една минута – обръща се Партридж към Айралийн.
Тя кимва. Той минава през коридора и отива до Лайда. Бръква в джоба си, изважда вързопа с писмата си и ги подава на Лайда.
– Ето, вземи ги. Те са твои.
Лайда взема вързопчето и притиска писмата до гърдите си.
– Аз не мога да остана. А ти не можеш да си тръгнеш ли? – казва тя на Партридж.
– Човек никога не знае какво ще се случи. Един ден...
– Знаеш, че ще съм там, отвън, ако дойдеш да ме потърсиш...
– И двама ви – казва той. Майката и детето. – Това тук е като кораб. Мисля, че ако той потъне, аз трябва да съм на него.
Той се връща при Айралийн, хваща я за ръка и им махва за последен път. Двамата с Айралийн влизат в обляната със светлина стая и той затваря вратата зад гърба им.
* * *
Група оцелели стои на пост до тялото на Брадуел, докато Ел Капитан и Хелмут повеждат останалите. Кръгът става все по-тесен, докато накрая между Ел Капитан и войниците от Специалните сили – сред които е и Хейстингс – остават само десет ярда. Ел Капитан надава вик и оцелелите около него спират. Заповедта му е предадена на останалите по цялата окръжност и скоро всички оцелели застиват на местата си. Хейстингс поглежда Ел Капитан. Дали е загубил контакт с онези вътре? Какво става тук?