Никой не помръдва. Никой не говори. Всички стоят там под поривите на вятъра, докато листчетата на Брадуел все още се въртят в изпълнения с пепел въздух.
И тогава то се случва.
Чува се ниско и дълбоко скърцане, напомнящо на звуците на плаващ в морето огромен кораб.
Разнася се пукот и после по едната страна Купола се появява пукнатина, подобна на пукнатина в леда на замръзнало езеро. Тя се стрелва нагоре по повърхността и от нея тръгват още цепнатини.
После една част от Купола потрепва, накланя се и пада.
* * *
Нашата добра майка се изкачва нагоре по склона, защитавана от всички страни от други майки. Кръстът от рамката на прозорец в гърдите ù прави стойката ù скована. Тя държи главата си високо изправена. Когато вижда как цепнатините плъзват по бялата повърхност на Купола, тя прошепва на бебешката уста, която е част от ръката ù:
– Да отидем да намерим татко, скъпо мое! – след което стиска по-здраво копието. – Да отидем да намерим твоя татко.
* * *
Светлините премигват и след това избледняват. Арвин чака. Той сдържа дъха си, затваря очи и когато го прави, вижда лицата на родителите си. Беше следвал заповедите, за да може да оцелее. Беше направил така, че да е ценен и незаменим. Но сега той е най-сетне свободен. Генераторът избръмчава и се събужда за живот. Светлините над главата му стават по-ярки и той чува жуженето при запечатването на лабораторията. Няма да излезе навън, докато не разполага с лекарството.
* * *
Когато светлините премигват, жуженето на машините замира във всяка от камерите в двете посоки на коридорите. Настъпва мъртвешка тишина. Пийкинс работи в тази камера и се опитва да спаси едно семейство – четири сковани бебета, чиито кожи постепенно губят бледосинкавия си оттенък. Той започва да рови в джоба си за фенерче. Изважда го и осветява бебетата пред себе си – семейство Уилъкс. Клепачите на едно от тях потрепват. Очите му се отварят. То е малкото момиченце. Майката на Партридж. Може би тя ще бъде единствената, която ще оцелее.
* * *
Кълбата осветяват всяка от стаите. Айралийн е подбрала музиката – същата песен, на която танцуваха по време на пикника, което сякаш се беше случило толкова отдавна. Тя се носи от невидимите високоговорители. Двамата стоят прегърнати във всекидневната и по-скоро се поклащат, отколкото танцуват. В коридора вече се разнасят гласове и тропот на стъпки.
– Слънчевата светлина не е топла – прошепва Партридж. – Тя не е истинска.
– Какво изобщо е реалността? – пита Айралийн.
– Те идват за нас.
– Нека дойдат.
– Айралийн – казва той.
Обхваща лицето ù с длани и докосва страните ù с палците си.
На вратата се чува тропот. Нечие тежко тяло се блъска в нея отново и отново.
* * *
Докато успеят да стигнат до улицата, вече могат да виждат небето през зейналата дупка. През нея вътре нахлува въртяща се пепел.
– Вече се случва – казва Преша.
– Пепел – промълвява Лайда.
Бекли носи немощния дядо на Преша на гърба си.
– Май няма да забравя този момент – казва Бекли.
Дядото на Преша повдига ръката си във въздуха и хваща в дланта си леките парченца пепел. Той поглежда Преша с изненадано изражение на лицето и казва:
– Моето момиче.
Преша започва да плаче.
– Да – казва тя. – Аз съм тук.
Майка ù е мъртва. Брадуел го няма вече. А Партридж беше избрал какъв да бъде собственият му край. Но тя си беше върнала един човек обратно.
На улиците има други хора. Някои крещят и плачат. Те притискат децата си към гърдите. Други стискат здраво ценните си вещи: златни свещници, кутии с лични спомени или оръжията си. Всъщност те стискат земните си притежания толкова здраво, че отдалече изглежда така, сякаш са се сраснали с тях, подобно на оцелелите, които толкова ги ужасяват.
Някои започват да тичат. Накъде ли? Няма къде да отидат.
Електрическата мрежа е повредена. Светлините премигват и угасват. Еднорелсовият влак спира със скърцане. Бекли ги повежда към едно скрито стълбище покрай тайните асансьори, които сега са спрели като всичко останало.
Стигат до приземния етаж на Купола и тръгват през празното поле на академията, покрай спалните помещения, тъмните прозорци на класните стаи. Минават дори и през едно футболно игрище – фалшивата му трева е нашарена с бели линии, покрай баскетболно игрище, оградено с метална мрежа. Някога ù бяха разказвали, че баща ù е бил плеймейкър[51]. Нейният истински баща – тя вероятно никога няма да чуе гласа му... Той е някъде там, отвън.