Партридж си поема дълбоко дъх и се вкопчва в подиума.
– Ето и истината за баща ми такава, каквато е. Той беше човекът, организирал Детонациите. Той беше масов убиец – Партридж усеща как въздухът в стаята сякаш се сгъстява и става тих и неподвижен. – Бях извън Купола. Срещнах се с хора, които знаят истината, включително и собствената ми майка. Баща ми я уби, както и брат ми. Бях свидетел на това.
Внезапно има усещането, че това е най-важното нещо – да свидетелства. В ума му се появяват откъслечни спомени за майка му, Седж и експлозията. Поглежда надолу към подиума и отново вдига очи към морето от пребледнели лица, които го гледат с широко отворени очи. Вижда Айралийн. В очите ù проблясват сълзи. Тя едва-едва поклаща глава, молейки го да спре, но той вече не може да го стори.
– Единствената причина, поради която се налагаше всички вие да бъдете спасени, беше тази, че той взриви света такъв, какъвто го познавахме. Баща ми ви е спасил, защото е искал да изпепели цялата земя и да започне отначало.
Форстийд избутва Хопс и Пърди и тръгва нагоре по пътеката между редовете седалки към задната част на залата – може би търси човека, който отговаря за камерите.
Партридж започва да говори по-бързо:
– Защо да започва отначало сам? В допълнение към това, че ще разполага с нисшата класа от сраснати и съсипани несретници за слуги, защо да няма на разположение и повече или по-малко подбрано население от овце с еднакво мислене, които да поведе към някаква нова версия на планетата, управлявана еднолично от него? Вие бяхте неговите овце – той поклаща глава. – Не, той не беше овчар. Не и по този начин. Вие всъщност не бяхте неговите овце. Вие бяхте неговата публика. Всички ние сме съучастници. Позволихме Детонациите да се случат. Трябва да сме честни. Как иначе бихме могли да вървим напред към бъдещето, ако не можем да признаем поне истината от миналото?
Майката на Айралийн, Мими, става от стола си и се отправя към пътеката, повтаряйки:
– Не мога да понеса това! Не мога да го понеса!
Айралийн бърза след нея.
И други се изправят, опитват се да си тръгнат и дърпат хората около себе си да ги последват.
Партридж изгубва Форстийд от поглед под светлината на прожекторите в задната част на залата, но сега чува гласа му:
– Спри микрофона! Спри го!
Вече се надигат много гласове, но Партридж продължава:
– Дължим го на оцелелите там, отвън – онези, които наричаме несретници. Дължим го и на самите себе си. Можем да се справим по-добре. Можем да се отправим към един Нов рай с всичките си загуби. Можем вече да почувстваме, че сме техни длъжници. Най-сетне можем да изпитаме чувство за вина. Ако го направим, тогава може би – само може би – можем да получим прошка. Искам всеки от вас да знае...
Микрофонът прекъсва. Прожекторите угасват. Сега Партридж може да види по-голяма част от публиката. Онези, които все още седят на местата си, са зашеметени. Лицата им са увиснали от изненада, очите им са разширени от страх. Момчето, което му беше отдало чест преди малко, седи до майка си, която е закрила ушите си с ръце.
Тихо е. Операторите се отдалечават от камерите, които вече не работят.
– Искам всеки от вас да знае – продължава Партридж, – че ще построя мост между чистите и несретниците – от вътрешността на Купола към външния свят. Ще поправя нещата така, че когато се отправим към Новия рай, да не бъдем ... – Форстийд се втурва към него. Вика охраната, но няма власт над тях. Те изпълняват единствено нарежданията на Партридж. – Да не бъдем тирани и потисници. Трябва да кажем истината така, че да можем да простим на себе си и един на друг, и да се надяваме, че ще ни бъде простено от онези, които оставихме там, навън – от онези, които оставихме да умират.
В този момент Форстийд застава до него, останал без дъх от тичане. Той сграбчва ръката на Партридж и леко го блъсва назад.
– Всичко е наред – спокойно му казва Партридж. – Вече приключих.
Той слиза от сцената, разхлабва вратовръзката си и тръгва по средната пътека. Охранителите се затичват да го настигнат и застават от двете му страни. Той минава през преддверието и блъсва двойната врата, за да я отвори.
Но не се озовава отвън. Никога не е отвън.
За момент не е сигурен накъде отива, но всъщност го знае. Иска да разбере дали Лайда е видяла предаването. Иска да види единствения човек, който ще го разбере, който знае, че е сторил онова, което е правилно.