– Въпреки това, може би трябва да го пуснем. Нали разбирате – те знаят какво е включено и какво не е. Просто ще се чувствам по-спокойно, ако предаването е пуснато. Искам да кажа ... Нали разбирате?
Лайда става и отива до телевизора, но не го включва. Знае какво ще види – Партридж, който продължава да живее в лъжа. Той ще бъде с Айралийн, може би дори ще държи ръката ù. На Бъдни вечер той ù обеща, че това скоро ще свърши, че някой се занимава с този въпрос, така че Лайда и Партридж могат да се появят заедно. Последния път, когато се видяха преди няколко дни, ù обеща, че това ще стане само след още няколко дни, най-много седмица. Стаята беше настроена на изглед от Кайро и през прозореца на спалнята се виждаха осветените от лунна светлина пирамиди, когато той ù призна, че е убил баща си. Не ù каза подробности – само това, че не го е искал, но му се е наложило да го направи. Сега, след като е живяла сред майките и е започнала да проумява какво означава оцеляването на най-първично ниво, тя вече разбира тези неща. Но въпреки това, признанието му я накара да почувства празнота дълбоко в себе си. Да, извършеното от него беше правилно. Тя не се съмнява, че Партридж е почувствал, че трябва да го стори – за да оцелее или да поправи неправдите от миналото, или за да направи промяната вътре в Купола възможна. Но също така убийството беше и грешно. Дори и да беше благородно, това бе неоспорим факт, който променя човека. Сега Партридж е различен. Тя го почувства, преди той да ù признае за убийството, но веднага след признанието му тя разбра, че това беше причината за промяната. Промяна, която беше почти недоловима.
– И Лайда – каза ù той, – от всичко това трябва да произлезе нещо добро. Просто трябва да е така.
Тя разбра, че той иска това неправилно нещо, което е сторил, да даде началото на нещо правилно.
Да, наистина, когато се върна в Купола, всичко това му се струпа на главата – включително и Айралийн. Вината не беше негова. Лайда му вярва, но понякога се чуди колко ли упорито се бори той за нея. Без съмнение Айралийн е красива по начин, по който и Лайда искаше да бъде, но не беше. Тя решава да не мисли за това.
– Ще го включите ли? – пита Бойд отново.
Но тя не му обръща внимание. Навежда се ниско над екрана и вижда собственото си отражение. Лицето ù се е закръглило и устните ù са по-пълни – сякаш тялото ù знае какво предстои.
Чува се бръмченето на системата за филтриране и въпреки това въздухът не ù достига – има чувството, че едва успява да си поеме дъх. И все още ù се гади понякога. Библиотеката е заредена с книги за бременността и раждането. Тя не е Лайда – тя е утробата, носеща в себе си Уилъкс.
– Мога да го включа без звук, Бойд. Съгласен ли си на такъв компромис?
Партридж ù беше казал какво се говори на тези церемонии, а тя не може да понася тези словоизлияния на обожание.
– Наистина мисля, че ние трябва...
Тя го поглежда ядосано. Все още носи в себе си свирепостта, на която я бяха научили майките – нещо, което винаги беше притежавала, но никога не беше използвала.
– Добре – натъртва тя.
Тя включва телевизора и на него се появява Партридж, който се здрависва и приема съболезнования. Говорителят разказва кои са хората, които се редят на опашката, как те са служили на Купола или какви са били техните взаимоотношения с Уилъкс. Тя спира звука.
– Можеш ли да препрограмираш кълбото? – пита тя Бойд.
– Какво имате предвид? Защо бихте искали да правите това? – той оглежда стаята и Лайда знае, че мъжът търси камерите за наблюдение. Партридж я увери, че е забранил тук да се слагат всякакви записващи устройства. Но Лайда има своите съмнения, а сигурно и Бойд.
– Искам да добавиш един свят. Можеш ли да го направиш?
– Ако алгоритмите са били измислени, да. Има много съкратени процедури. Всъщност устройството е създадено така, че някой лаик[7] да може да избира доста лесно между различните опции[8]. Уилъкс искаше те да бъдат направени евтини и удобни за всеки. Все още са малко скъпи, за да може хората да си ги подаряват като бонбони, но ще се стигне и дотам. Къде искате да Ви отведе?
Тя си представя вятъра, който разпръсква пепелта, студените сенки, които усещаше на самия ръб на закърнялата гора, и снега. Господи! Да, сивият сняг, който се сипеше от небето.
– Искам света отвън.
Бойд застива. Ръцете му замръзват.
– Онова отвън? – той рязко си поема дъх.
Тя присвива очи и го поглежда:
– Да.
– Но защо? – той поглежда надолу към кълбото и след това насочва поглед към телевизора, сякаш лицата там могат да го видят в тази стая и да чуят този разговор. Лайда също поглежда нататък. Едно малко момче поздравява Партридж. Тя вижда красивата му ръка, съвършеното му лице, което е толкова чисто и гладко, че изглежда почти нереално.