– Как е там, навън? – пита мъжът с тих глас.
– Трудно е да се обясни – отвръща Лайда. – Не си спомням преди, затова бях изненадана от въздуха и от това колко бързо върти разни неща. Истинското слънце – скрито е от облаци, но е удивително. И луната също – като ярка лампа в небето. Хората, зверовете, пясъчните създания, уродливостите и гротеската… Не можеш да си представиш каква красота има в техния живот. Всичко е мръсно и истинско. Няма нищо фалшиво и стерилно. Такъв е ... просто животът. Разбираш ли какво имам предвид?
Бойд започва да плаче. По бузите му се стичат две сълзи. Той не ги избърсва.
– Спомням си го – казва той. – Малко по-възрастен съм от теб, така че отговорът на въпроса ти е „да“. Зная за какво говориш. Обичах да се катеря по дърветата. Веднъж дори паднах от едно и счупих една кост в ръката си – той стиска юмрука си. – Понякога, когато лежа в леглото си през нощта, си спомням какво е усещането да падаш през въздуха и да се удариш силно в калната земя. Не можех да дишам. Бях си изкарал въздуха. Но просто гледах нагоре към синьото небе. Имаше облаци – големи, дебели, бели облаци, които се движеха наистина бързо по небето – той поклаща глава. – Дяволите да го вземат!
Лайда отива до масата и слага ръката си върху неговата.
– Искам взривения свят. Искам истината в него – казва тя. – Ще го направиш ли за мен? Вятър, пепел, пръст, тъмни облаци и всичко наоколо изгорено, овъглено и изпочупено.
– Не зная – отвръща той и хвърля поглед към Форстийд, който току-що е приключил обръщението си и слиза от трибуната. – Не мисля, че трябва да ...
– Мисля, че трябва да направиш онова, което ти кажа да направиш – прекъсва го Лайда.
Не е сигурна дали това ще свърши работа. Дали този работник по ремонта е над нейния социален статус, защото е пропаднала, или е под него, защото нейното бебе е Уилъкс? Йерархията на Купола е стриктна, но тя не знае какъв е нейният случай.
– Знаеш ли коя съм аз? Знаеш ли кой е шефът? – казва тя с равен тон, опитвайки се гласът ù да звучи безразлично и да не трепери толкова.
Идва ред на Партридж да говори. Той ще каже репликите си, които ще завършат по начина, по който завършват винаги: Надявам се, че всички ние можем да гледаме към бъдещето с увереност и надежда. Лайда му помагаше за тези редове. Може би трябва да изтъкне това пред Бойд. Тя отива до телевизора и усилва звука.
Но Партридж не казва онова, което казва обикновено. Той обяснява на хората, че баща му е масов убиец, нарича ги „овце“. Не, не „овце“, а „публика“. Казва им, че са съучастници. Иска от тях да признаят истината. Как иначе биха могли да вървят напред към бъдещето? Сърцето на Лайда започва да бие лудо в гърдите ù. Дължим го на оцелелите... На самите себе си. Можем да се справим по-добре. Той продължава да говори – за Новия рай, за прошка ... Екранът угасва.
Лайда едва успява да си поеме дъх. Партридж го направи. Каза истината. Тя е развълнувана и зашеметена. Това е неговото оправдание. Тя иска да каже на майките и на всичките несретници извън Купола. Иска да го изкрещи на Брадуел, Преша, Ел Капитан и Хелмут. Той го направи!
Но освен това, тя е и уплашена. Това означава промяна – огромна, стремителна промяна. Бъдещето. Тя слага ръка върху корема си. Започна втория месец от бременността ù. Тя се чувства подпухнала – първият признак, че тялото ù ще започне да наедрява. Бъдещето, светът, в който техните деца ще живеят – те току-що са се променили и придобили нова форма.
Тя се връща при масата и поглежда Бойд.
– И ти ли...? – тя не довършва изречението.
Просто иска да се убеди, че има още един свидетел, че не е полудяла.
– Да – отвръща Бойд.
– Всичко ще се промени – казва му тя, макар че стомахът ù се е свил и тя не е сигурна дали ще се промени към по-добро, или към по-лошо. – Можеш ли да го повярваш?
Бойд се изправя. Сякаш се чувства неловко заради ръста си и дългурестите си ръце. Закрива с ръце устата си и поклаща глава.
– Какво има, Бойд?
Той не помръдва.
– Какво има? – той е непознат, но въпреки това тя се протяга, сграбчва ръцете му и ги сваля от устата му. – Кажи ми!
Той бавно затваря очи и след това ги отваря отново.
– Беше твърде рано – прошепва той. – Не сме готови.
– Ние?
Той бръква в джоба си с дясната ръка и след това стиска нейната, сякаш току-що са се срещнали. Тя усеща натиска на нещо, което той слага в дланта ù. Взема го и го скрива в стиснатата си ръка, след което сяда на един от столовете в трапезарията. Бавно се навежда и през стъклото на масата вижда малко парче хартия – оригами във формата на лебед.