– Наистина ли мислиш, че хората са толкова ядосани?
Мислиш ли, че те са опасни?
Бекли гледа право пред себе си.
– Забравяте, че това са хората, които са си пробили път със зъби и нокти, за да влязат в Купола, сър. Дълбоко в себе си те не са мили хора.
Един от охранителите издава тих, блеещ звук: „Бе-е-е, бе-е-е, бе-е-е“. Толкова е тих, че Партридж не е сигурен, че наистина го е чул. Дали си въобразява, или някой от тях се подиграва на речта му – на това как нарече хората „овце“?
– Кой има достъп до този център? – рязко пита Партридж, опитвайки се да запази достойнството си.
– Баща Ви провеждаше там срещите си, но вътре има помещение, което беше само за него. Най-сигурното място в целия Купол. Сега то е пренастроено така, че само Вие да можете да влезете в него – със сканиране на ретината и на пръстовите отпечатъци.
– Оперативен център – повтаря Партридж. – Моят старец е имал оперативен център със стая само за него?!
– А сега той е Ваш – натъртва Бекли.
– Истинско старомодно наследство – казва Партридж.
Той вижда лицето на баща си, точно преди да умре – очите му, които се разширяват, когато осъзнава, че Партридж го убива.
– Защо не съм чувал за това преди? Стая, която е само лично негова ... При евентуално нападение дали е щял да дойде да ме вземе, или просто е щял да ме остави в академията?
Бекли не казва нищо. Или не знае, или не иска да каже на Партридж истината.
Партридж си спомня зимната си ваканция със семейство Холенбек. Ако оцелелите се бяха разбунтували и ги бяха нападнали, дали нямаше да умре заедно с това семейство?
– Искам Лайда Мерц също да може да влезе вътре. Настройте системата за сигурност отново.
– Лайда Мерц? Сигурен ли сте, сър? – пита един от охранителите.
– Напълно сигурен.
Тя е единственият човек, на когото той наистина може да се довери. Ако нещо се случи с него, тя все още ще може да влезе вътре. Не иска да има стая, в която само той да може да влезе. Не иска да е такъв човек.
– Изпратете някой да доведе Лайда в оперативния център. Трябва да я видя.
– Да, сър – отвръща Бекли.
Той поглежда през прозореца навън. Сега вече са от другата страна на парка. Хората са излезли на улиците. Някои се скитат безцелно. Други тичат сред тълпата, сякаш търсят някого, когото са изгубили. Крещят и плачат. Жена стои напълно неподвижна и по лицето ù се стичат сълзи.
Има и няколко сбивания. Една жена е хванала друга и извива ръката ù. Двама млади мъже се търкалят по земята и се налагат един друг с юмруци.
– Да се надяваме, че ще се изморят – казва Бекли.
Партридж не е толкова сигурен.
– Твърде дълго са таили в себе си силно чувство за вина и гняв. А ако това е само началото?
Няколко охранители тичат по една уличка в плътна формация. От другия край на улицата се появяват още мъже от охраната.
– Не искам да се стига до кръвопролития – казва Партридж.
– Наистина ли си мислите, че можехте да направите онова, което сторихте, без да се пролее кръв? – пита го Бекли.
– Искам мир, Бекли. Това е целта ми. Тук вътре и там, навън.
– А това обикновено се заплаща с кръв – отбелязва Бекли.
Тук-там Партридж вижда познати лица – не може да си спомни имената на всички, но в Купола няма чак толкова много хора. Едни и същи лица се въртят наоколо и стават познати с времето. Може би сега му е трудно да се сети кои са, защото изглеждат различно – отчаяни, безпомощни и изгубени.
Няколко човека забелязват дългата, тъмна кола и решават, че вътре има някой важен човек, затова започват да тичат след нея в продължение на една-две пресечки, като правят буйни и гневни жестове. Едно момче е достатъчно бързо. То скача върху задния капак на колата и започва да удря с юмрук по нея.
– Намали! Върху колата има някакво хлапе – вика Партридж.
– Искате да влезе вътре ли? – пита шофьорът.
– Казах да намалиш!
Шофьорът намалява скоростта, но после я занася така, че да раздруса момчето и то да падне на земята зашеметено.
Партридж поглежда навън през задното стъкло – момчето лежи по гръб и рита земята, докато останалите тичат, крещят и се заканват. Сред целия този хаос, на средата на улицата стои един по-възрастен мъж с вратовръзка. Партридж го познава. Томи. Той има само малко име. Томи беше бръснарят на баща му. Издокарал се е за предаването по телевизията. Спортното му сако е сгънато и преметнато върху ръката. Той е увесил брада над гърдите и търка очите си. Дали плаче? След това леко се олюлява и вдига поглед право нагоре, сякаш очаква да види небето.
i