Партридж пристъпва вътре в тъмнината. Вижда, че стаята е сравнително малка и изглежда претрупана. На слабата светлина, идваща от залата на оперативния център, той успява да види, че стените на стаята са покрити с нещо, което сякаш потрепва. Той се сеща за криле – птиците на гърба на Брадуел и как ризата му потрепваше, когато те мърдаха.
Дали стаята на баща му е пълна с пляскащи криле? Той иска да се откаже и да излезе от стаята, но не може. Вече е отишъл твърде далеч. Те ще разберат, че се е уплашил.
Не е логично, но той има чувството, че сякаш навлиза в ума на баща си. Винаги е усещал, че тайните на баща му нямат край, че той е толкова дистанциран, защото има една част от него, която той отказва да разкрие – като някаква втора тайна самоличност. А Партридж беше разкрил толкова много тайни – разрушение, смърт, толкова много пластове лъжи, че не иска да научава още.
Когато прекрачва прага, потреперва. Осветлението незабавно премигва и се включва. Стаята се изпълва със светлина. Вратата се затръшва зад гърба му. Стените са покрити с листове хартия – те са стотици, може би хиляди. Някои са лъскави и дебели, други бели и тънки.
Мозъкът на баща му беше засегнат от подобренията. Той се влошаваше и стигна дотам, че беше готов да пожертва собствения си син, за да продължава да живее.
– Баща ми е бил луд – прошепват сухите устни на Партридж.
Лъскавите листа са снимки, а останалите хартии са покрити с почерка на баща му. Партридж отива до едната стена. Той вижда лицето на майка си, надвесена над бебе, увито в одеяло. Седж стои до нея и наднича към бебето: това е Партридж като новородено бебе.
Той поглежда към листа, залепен към стената до снимката – това е писмо. В него пише:
На красивата ми съпруга,
Спомням си те в този момент. Бях ли аз там, или имам само спомен от гледането на тази снимка? Животът ни е изграден от много такива пластове. Все още ми липсваш. Винаги ще ми липсваш. Ти си моя. Не забравяй това. Моя.
Елъри
Партридж премества поглед на следващия лист хартия.
На красивата ми съпруга ...
На следващия също пише: На красивата ми съпруга...
И след това намира един, който започва със:
Скъпи Седж,
Какво се случи? Защо ме отхвърляш? Защо...
Наистина ли Седж някога е отхвърлил баща им?
Партридж,
Погледни колко малък си тук. Когато влизах през вратата, ти крещеше и пееше, а сега вече си пораснал. Вече си момче от академията...
Партридж протяга ръка и сграбчва писмото. Откъсва го от стената и го смачква в юмрука си. Баща му им е писал писма през цялото това време? Направил си е нещо като огромен фотоалбум, изложен на показ, и през всичките тези години го е пазил само за себе си.
Партридж откача една своя снимка на пет години, на която се вижда как кара колело, друга на Седж в хокейния му екип и още една на майка им и баща им, облечени за някакъв официален случай.
Вътре в него любовта и омразата към баща му започват да кипят. Кой е бил Елъри Уилъкс? Дали в крайна сметка ги е обичал? Дали това място не е доказателството, че не е успявал да покаже любовта си?
Партридж се втурва към стената и започва да къса снимки и писма, колкото успява да хване. Те падат на пода. Той плъзга ръце по стените и сваля лист след лист. Гърдите му се свиват. Има чувството, че сърцето му е стегнато като в клещи и внезапно започва да диша учестено. Притиска юмрук към гърдите си.
– По дяволите! – казва той и, залитайки, се отправя към единствения стол в стаята, който се намира зад бюрото на баща му. Тежко се отпуска на него и бавно оглежда стаята. Това е всичко, което някога беше искал от баща си: да покаже по някакъв начин обичта си, да изрази своята привързаност. И едновременно беше построил това?
На вратата се чува почукване.
– Казах ви да чакате в залата! – изкрещява той, след което се опитва да си поеме дъх.
Дали не получава сърдечен удар? Господи! Да не би баща му да се опитва да го убие с тия глупости?
– Аз съм, Лайда.
Лайда. Той се надига от стола и отива до вратата. Завърта дръжката и както преди, вратата се отваря автоматично.
Тя е там. За момент той просто я гледа – лицето, миглите ù и полуотворените ù устни.
– Ти каза истината – казва тя с удивление.
За момент той не е сигурен за какво говори тя – сякаш е изрекъл всички онези неща на церемонията преди много дълго време.
– Надявах се, че си някъде там и гледаш.