Той я придърпва към себе си. Усеща уханието на лавандула в парфюма ù.
– Казах им да те доведат тук. Трябваше да те видя – казва той. – Ела вътре при мен.
– Какво е това място?
Той поставя ръка върху кръста ù и я въвежда в стаята. Тя оглежда пода, покрит със снимки и писма, и стените, облепени с тиксо.
– Партридж, това ли е стаята на баща ти? – пита тя.
– Тайната му стая – той е облекчен, че тя е тук.
Лайда е като противоотрова за самотната лудост на баща му. Тя връща здравия разум в тази стая. Той може да се съсредоточи върху нея и всичко останало зад гърба ù загубва очертанията си.
– Защо ти е причинил това?
– На мен? – пита Партридж. – Какво искаш да кажеш с това ти е причинил?
Тя го поглежда, изненадана. Той вижда, че тя премълчава нещо. Не иска да му каже нещо, което ще го нарани. Не я бива в това да се прикрива.
И тогава той внезапно осъзнава истината – този път вижда нещата така, както ги вижда тя. Дали всичко това не е представление? Баща му трябва да е работил върху това в продължение на години – дълго, преди да е планирал да използва тялото на Партридж, за да се премести в него. Дали тази стая не е някаква шега – тя да е украсена с всички тези снимки и глупави писма в опит да изтръгне сърцето на Партридж? Или може би първоначално е била проектирана, за да обърка Седж? Той беше законният наследник.
Дали всичко това е фалшиво? Ход, целящ да предизвика съчувствие ... Последен могъщ опит за сграбчване на любовта ...
– Мислиш ли, че той все още се опитва да ме обърка?
Тя отива до бюрото на Уилъкс с неговата лъскава повърхност. Заобикаля го отзад и издърпва стола.
– Не го прави – казва Партридж.
– Защо не?
– Не зная. Просто...
– Какво?
– Тази стая. Имам чувството, че е пълна със зараза. Не го ли усещаш тук? Присъствието му – сякаш не е мъртъв ... Поне не и тук вътре. Той изпълва стаята, въздуха – Партридж се чуди дали заразата, която усеща, не е всъщност неговото собствено разяждащо чувство за вина.
Поглежда лицата на семейството си, които го гледат обвинително. Някога е бил бебе, сега е убиец.
– Сега тази стая е твоя – казва му тя.
– Ами ако не я искам?
Тя се приближава до Партридж, коленичи и взема още една негова снимка като бебе. На нея Партридж носи шапчица. Лицето му е яркорозово и баща му е този, който го държи.
– Бил си хубаво бебе – казва тя.
Изправя се и му подава снимката. Той я гледа втренчено известно време и внезапно усеща неочакван копнеж да се върне към това време. Иска отново да е това бебе. Иска да започне всичко отначало.
Но той не може да позволи на баща си да се докопа до него. Бяха го довели тук и той ще използва тази стая за свои собствени цели. Ще използва тайните на баща си срещу него самия, ще опита да поправи онова, което е сторил.
Той връща снимката обратно на Лайда, отива до бюрото на баща си и казва:
– Какво ли друго е скрил тук?
Няма да седне в стола на баща си отново. Дърпа го назад от бюрото и след това притиска дланите си върху лъскавата повърхност. Внезапно бюрото светва.
Пред него е карта на света, осеяна със сини светлинки, всяка от които пулсира, с изключение на една, намираща се на картата там, където се издига Куполът. Тя свети непрекъснато.
– Какво, по дяволите, е това? – прошепва Партридж.
Лайда се приближава и застава до него:
– Онова е светът, а това сме ние.
– Да – съгласява се той. – Така че въпросът е какво представляват всички тези премигващи светлини?
– Какво представляват или кого? – тихо промълвява Лайда.
Партридж усеща неприятен хлад върху кожата си.
– Това може да са други места, които са били пощадени. Възможно ли е това да означава, че там, навън, има други оцелели?
– Докосни някоя – подканва го тя.
Партридж се сеща за бащата на Преша, Хидеки Иманака. Той е бил един от Седемте. Доказателството, че той все още е жив, беше една от татуировките, които все още пулсираха на гърдите на майка му, преди да умре. Може би това беше един от начините да го намерят. Една от премигващите светлини е островът на Япония. Партридж протяга ръка и я докосва.
От невидими високоговорители се разнасят статични смущения и след това се чува глас:
– Партридж.
Това е гласът на баща му и за миг той си помисля, че Елъри Уилъкс е все още жив и че убийството не е успяло. Той поглежда към вратата на стаята, но тя е затворена. Лайда го хваща за ръката. Да не би баща му да се е върнал от мъртвите? Нима е безсмъртен?
– Сине – казва баща му.
– Не – Партридж се чувства замаян.