Той вкопчва ръце в краищата на бюрото и сяда на стола на баща си.
Гласът на баща му продължава:
– Пръстовите ти отпечатъци – тези малки спирали, които имаш от рождението си. С тях си открил тази стая, тази карта и моя свят и с едно-единствено докосване си активирал гласа ми. Това означава само едно – че ти си жив, а аз – мъртъв.
– Лайда – прошепва Партридж, – не мога да слушам това.
Тя улавя ръката му.
– Всичко е наред – шепне в отговор Лайда. – Трябва да го направим.
– Това докосване е изпратило съобщение до всички останали, че мен ме няма и ти си начело. Наистина ли си мислеше, че ще се задоволя само с един малък Купол?
Партридж иска да притисне длани към ушите си, но не може да помръдне. Трудно му е да диша. Беше убил баща си, а той все още бе тук.
– Отвори чекмеджетата на бюрото. Там ще намериш списък на враговете ми – сега те са твои врагове. Ще откриеш истината, която скрих от всички – дори и от теб. Ще откриеш простата, искрена ирония зад всичко, което се опитвах да постигна. Надявам се, че ще разбереш колко крехко е всичко, което си наследил. Може би ме мразиш. Разбирам те. И аз мразех родителите си. Такъв е животът. Видях края, Партридж, и се опитах да те спася от него. Независимо дали вярваш, или не, но това е, което правят бащите – Елъри Уилъкс направи пауза.
Дали баща му е виждал собствения си край и какъв е бил той?
– Още едно нещо – продължава баща му.
Дали ще завърши с това, че обича сина си? Какво всъщност иска Партридж от един мъртвец?
Баща му снишава глас и казва:
– Имам един въпрос. Има ли вече кръв върху отпечатъците на пръстите ти?
Чува се нов кратък взрив от статични смущения и гласът на баща му изчезва.
Настъпва тишина. Партридж гледа картата със сините ù светлини. Гърлото му е стегнато и му е трудно да диша. Обръща дланите си нагоре и поглежда върховете на пръстите си – малките сложни спирали, които са само негови. Баща му е знаел, че щом Партридж слуша този запис, значи го е убил.
– Той е знаел, че ще го направиш – прошепва Лайда.
– Не го прави – казва Партридж.
– Той все още притежава власт – гласът ù е студен или може би уплашен.
Партридж вдига глава и се обръща да я погледне.
– Не – казва той. – Аз го убих.
Лицето на Лайда изглежда бледо и сковано.
– Той все още е ... – Тя вдига ръце към гърлото си и стиска юмруци. Той се изправя и тя отстъпва назад. – Това те промени, Партридж. Част от баща ти е знаела, че ще го направиш. Знаела е, че си способен да го убиеш, и това дълбоко вътре в теб те променя.
Тя отстъпва до стената, снимките върху която продължават да потрепват.
– Какво друго можех да сторя? Да му позволя да ме убие?
– Не – гневно поклаща глава тя. – Просто...
– Просто какво? – той си спомня чувството, което е изпитал точно след като го беше извършил.
Ръцете му се бяха вцепенили. Не усещаше краката си. Не можеше да мисли. Сърцето му обаче биеше лудо, сякаш то беше единствената част от тялото, която му беше останала. Сега отново се чувства така, защото Лайда никога преди не се беше страхувала от него така – той ясно може да го прочете по лицето ù.
– Лайда – прошепва той.
– Не зная – казва тя. – Това е поредната тайна. Израснали сме с всички тези тайни и лъжи. Как можем да продължим да живеем този живот, Партридж? Не зная дали аз бих могла ...
Тя си поема дълбоко дъх и бързо докосва корема си. Бебето. Бъдещето.
– Без теб ще остана сам в това – казва той. – Не ми обръщай гръб.
– Не го правя – тя се оглежда наоколо, сякаш добавяйки: Нямам къде другаде да отида. Но след това бърка в джоба на палтото си. – Не сме съвсем сами. – Тя изважда смачкано парче хартия, след което отива до него и му го подава. – Те са тук. Спящите клетки – Сигнус, лебедът.
В ръката си държи оригами, направено във формата на лебед.
– Свързали са се със теб?
– Прочети го.
Партридж разгъва едното крило и прочита: Гласингс се нуждае от помощта ти. Спаси го.
– Кой ти го даде?
– Техникът, който дойде да поправи кълбото.
– Да спася Гласингс от какво? Къде, по дяволите, е той? – пита той.
– Това е всичко, което получих – тя въздъхва и разтрива очите си. – Ще отвориш ли чекмеджетата?
– Какво?
– Мисля, че трябва да го направиш.
– Знаеш ли, наблюдавах баща си през цялото време – как го гледат хората и как говорят с него. Не го правех нарочно, но виждах всичко и мисля, че в някаква степен вероятно съм мислел, че един ден моят собствен живот ще е като този на баща ми. Все пак той беше моят баща – Партридж внезапно спря и си пое рязко дъх. Страхуваше се, че ще се разплаче. – Не е само това, че го убих, Лайда. Не е само това, че съм убиец – той потърка с палец върховете на пръстите си, мислейки за кръвта върху тях, за която говореше баща му. – Страхувам се, че ще се превърна в него.