Това е иронията. Баща му е разбрал това, преди да умре. Той каза, че е виждал края и се е опитвал да спаси Партридж от него.
– Дали си е мислел, че ще трябва да живеем тук завинаги? – чуди се Лайда. – Не бихме могли. Ресурсите са ограничени. Нима просто е щял да остави чистите да измрат?
– Не зная – Партридж прелиства страниците към края на доклада. Последната страница е просто купчина уравнения – нещо, което никога не би могъл да разбере. – Какво, по дяволите, е това?
– Да не мислиш, че в академията смятаха, че има смисъл момичетата да изучават естествени науки? – саркастично му казва Лайда. – Може да е важно.
Той сгъва листа и го прибира в джоба си.
Партридж прехвърля набързо още няколко папки и след това внезапно се изправя сковано.
Изважда папка, озаглавена Протокол за унищожение.
– Какво означава това? – пита Лайда. – Той вече е унищожил всичко.
– Не всичко – Партридж отваря папката.
Има списък от инструкции, обясняващи как да се задейства активиран с глас процес. Една скица на стаята сочи към малък, метален квадрат на една от стените. И двамата едновременно поглеждат нагоре и го виждат – не изглежда нищо особено, с големината на розетка[11]. След поредица от команди металът би трябвало да се дръпне назад и да разкрие бутон. При натискането му „в Купола се освобождава газ без мирис“. Този газ е на „основата на въглеродния моноксид“[12], но по-ефикасен. Той ще води до сънливост и предизвиква тиха, масова смърт. Газът ще убие всички живи същества в радиус от сто мили[13] . Уилъкс е записал, че гласовата активация е направена само за неговия собствен глас, но после е задраскал това и е добавил името на Партридж.
– Той е настроил компютъра да отговаря на гласа ми?! Да убия всички живи същества в радиус от сто мили?!
– Но нали те са свръхрасата – казва Лайда. – Защо би искал да ги убие?
– Може би това е бил План Б на баща ми – Партридж пъха папката в чекмеджето и го затваря с трясък.
Лайда се обръща и се вглежда във фотографиите на стената.
– Двамата с баща ти сте различни хора – успокоява го тя. – Ти не си като него. Никога няма да бъдеш.
– Трябваше да го направя – прошепва той. – Трябваше да го убия.
Той се прегърбва напред и леко се олюлява. Разтрива очите си.
– Върни се с мен у дома – увещава го Лайда. – Имам изненада за теб.
Дали това е нейният начин да му каже, че вече не се страхува от него, че всъщност той не се е променил и че няма да му обърне гръб? Тя се обръща към него и го прегръща. Двамата се притискат силно един към друг и той иска в този миг времето да спре. Точно тук и сега.
На вратата се чува почукване, което стряска и двамата.
– Сър, ситуацията се влоши – разнася се гласът на Бекли.
Партридж не пуска Лайда.
– Как се е влошила?
– Имаме нужда от Вас, сър.
Партридж не се чувства като лидер. Баща му все още командва от гроба.
– Не зная дали има нещо, което мога да направя.
– Има смъртни случаи – казва Бекли. – И броят им се увеличава.
Партридж пуска Лайда, втурва се към вратата и я отваря. Там е Бекли. Той е леко задъхан. Погледът му се стрелка между Лайда и Партридж.
– Да не би хората да са започнали да се избиват помежду си?
– Не, сър.
– Какво тогава?
– Не се избиват помежду си. Самоубиват се.
Преша
Дълг
Феделма води Преша по дълъг коридор с каменен под. Всяка врата, покрай която минават, има малко прозорче. Преша зърва вътре лаборатории и хора, заети с деликатна научна работа – епруветки и машини.
– Какво правят? – пита тя.
Феделма спира и я поглежда.
– Знаеш какво правят, Преша.
– Не – възпротивява се тя. – Не зная.
Но някаква част от нея се пита дали всъщност просто не иска да знае. Дали истината не е твърде ужасяваща и тя не отхвърля ли очевидното?
– Сигурно имаш представа кое е нашето най-голямо предизвикателство и как можем да го преодолеем. Виждала си децата. Знаеш какво можем да направим с едни обикновени лози. Виждала си и глиганите в полето, нали? – тя внезапно изглежда ядосана. – Виждала си и мен също. Знаеш каква е съдбата ми.
Преша хвърля поглед към корема на Феделма и в този момент разбира истината – Феделма не е избрала да забременее. Това е неин дълг. Колко ли деца е имала? Колко ли дълго продължава това?
– Не съм ходила на училище – отвръща ù Преша. – Всичко, което зная, е онова, на което ме е научил дядо ми. Той беше собственик на погребално бюро. Как бих могла да зная какво става в лабораториите?