– Дойде тук заради формулата. Носеше със себе си един от най-могъщите мускали с бионанотехнология[14]. Да не очакваш от мен да повярвам, че не разбираш какво правим тук? Това е детска игра в сравнение с онова, което ти си изровила – тя отново тръгва по коридора.
Преша се протяга и хваща ръката на Феделма:
– Не зная. Кълна се.
Феделма се втренчва изпитателно в лицето на Преша. Тя все още не ù вярва напълно, но казва:
– Уилъкс спаси Нюгрейндж[15], свещеното място. Той обеща на Кели, че то ще бъде пощадено. Само тридесет от нас стигнаха навреме до вътрешността на могилата.
– Но всичката тази земя, тази сграда и лабораториите... Откъде се е взело всичко това? – Преша иска да знае колко напреднали са тези хора, дали могат да поправят въздушен кораб и да излетят с него.
– Уилъкс пощади радиус от три мили. Не може да не знаеш, че Детонациите наистина са се случили. По отношение на това не можеш да се правиш на глупава – тя хвърля поглед към юмрука на Преша, който е глава на кукла. – Ти си ги преживяла, нали?
– Почти не си ги спомням – отвръща Преша. – Но понякога в главата ми се появяват откъслечни картини. Зная, че е имало масивни огнени бури, които са помели земята. Някой извън Нюгрейндж оцеля ли?
– Още двадесет души оцеляха. Това прави общо петдесет човека, но заради болестите намаляхме отново.
– И какво направи Кели тогава?
– Всичко, което можеше.
– Това място – казва Преша – не е като мястото, откъдето идваме. Едно от нещата са пепелоядите. Той е измислил всякакви неща, нали?
Колкото повече информация успее да измъкне Преша от Феделма, толкова повече неща ще може да каже на Ел Капитан и Брадуел. Ако иска Брадуел да ù прости, може би първата стъпка е да го накара да мисли, че е ценна и че все още трябва да разчитат един на друг, ако искат да се върнат обратно.
– Ами той имаше познания по генно инженерство[16] на растения и клониране[17] на молекулярно ниво. Създаде агроводството, благодарение на което лозите ни действат като защита.
– Клониране – тя има най-обща представа какво означава това – репликиране, копия. – Как го правите?
– Използваме нашата ДНК, за да създадем клонинги – обяснява Феделма. – Но всеки ембрион се нуждае от утроба, в която да се развива. Всички жени изпълняват своята част. Ще износвам бебета, докато накрая стана неспособна да го правя. Дори и ако това доведе до смъртта ми, рискът си заслужава.
След това тя добавя, сякаш се оправдава:
– Не можем да рискуваме постепенно да измрем.
Преша усеща как по гръбнака ù пропълзява леден студ. В огледалото погледни! Внимателно потърси! Виж се ти! Виж се ти! И последен не бъди! Смисълът в думите на децата е бил буквален. „Виж се ти“ – намери копие на себе си. Преша забавя крачка. Тя си спомня лицата на децата – онези, които бяха като почти огледални изображения. Накрая тя напълно спира да върви.
Феделма се обръща:
– Осъждаш ли онова, което правим? Всички ние правим жертви. Това е единственият начин да бъдеш полезен.
– Не ви съдя. Разбирам смисъла на саможертвата – отвръща Преша.
Тя си мисли за Брадуел. Не искаше той да е жертва, макар самият Брадуел да го искаше.
– Глиганите ... – казва тя, опитвайки се да подреди парченцата от пъзела.
– Съединяване на гени, да. Те са генетично създадени да бъдат домашни животни, но освен това имат и зъл нрав. Ако е необходимо, ще нападнат, за да ни защитят.
– Кого ще нападнат?
Феделма се доближава до нея. Макар че наоколо няма никой, тя снишава гласа си:
– Трябва да бъдеш предпазлива. Отвъд радиуса от три мили – територията, която сме маркирали с лозите, – живеят онези, които искат да влязат вътре, които биха убили за онова, което имаме тук.
– Кои са те?
– Те са подобни на онези, които имате във вашата част на света.
– Откъде знаете какво имаме в нашата част на света? – пита Преша.
– Той ни пощади – прошепва Феделма. – Той знае, че сме тук. Той следи нас и вероятно и останалите.
– Кой? Уилъкс ли?
– Имаме късмет, че изобщо сме живи.
– Уилъкс и Барт Кели все още ли поддържат контакт? Все още ли са ... приятели? – Преша стиска очи и поклаща глава. – Уилъкс знае, че сте тук и сте живи?!
– Шшът – смъмря я Феделма.
Тя хваща ръката на Преша и я поставя върху корема си.
Отвътре се усещаше ритане.
– Имаме бъдеще, което да защитаваме. Разбираш това, нали? – казва Феделма.
– Къде е Барт Кели? – Преша отдръпва ръката си.
– Той иска да го изчакаш – въздъхва Феделма.