Кели вървеше пред тях много енергично и целеустремено, размахвайки кожената си чанта. Зелените поля бяха празни. Вятърът свистеше през тях. От него очите му сълзяха – особено онова, което беше подуто и полузатворено.
Ел Капитан се беше учил да кара колело по едно поле, подобно на това. Майка му върза кърпа около ръцете и ребрата му и тичаше заедно с него, докато не набра достатъчно инерция, за да продължи да се движи сам. Вятърът рошеше косата му, очите му бяха широко отворени от страх, докато подскачаше над тревата. Сега, когато си спомня за този момент, си представя колко лек е бил – свободен не само от тежестта на брат си, но и от товара на сегашния си живот.
Доближават един далечен хамбар на склона на един хълм. Финън се движи през полегналата трева и светлините му проблясват по повърхността на черната му кутия.
– И така, къде ни водиш? – пита Ел Капитан. – Към въздушния кораб ли?
Кели се обръща и поглежда към Ел Капитан така, сякаш го вижда за пръв път.
– Чух, че са те открили там. Ще са нужни още няколко дни, за да бъде готов да полети. Успял си да го поразгледаш, нали?
– Всъщност не беше разходка. Това е моят кораб – уточнява Ел Капитан.
– Това е моят кораб – повтаря Хелмут и гласът му прозвучава така, сякаш възразява на Ел Капитан.
Ел Капитан особено мрази, когато Хелмут прави така пред други хора.
– Наистина ли? – Барт Кели спира и се замисля върху думите му. – Защото мислех, че си откраднал този кораб.
Той се обръща и отново тръгва срещу вятъра нагоре по хълма. Ел Капитан чува как той свири в крилете на Брадуел.
– Беше мое право да го открадна – натъртва Ел Капитан. – Уилъкс почерни цялата земя. Дължеше ми поне това.
– Имал си и други възможности.
– Така ли? Защото бих искал да зная какви по-точно са били те.
– Откъде знаеш, че го е откраднал? – пита Преша, но има чувството, че знае отговора.
Ел Капитан усеща, че пропуска нещо. Той хвърля поглед към Брадуел, за да види дали знае нещо, което не му е известно. Изражението на Брадуел обаче е твърдо и непроницаемо.
Кели не отвръща нищо и мигове по-късно стигат до хамбара. Той спира пред вратата, вдига тежкото ù резе и широко я отваря.
– Зная някои неща. Имам своите връзки – най-сетне казва Кели.
Хамбарът има няколко високи прозореца. През тях проникват снопове светлина, които изпълват прашния въздух със слънчеви лъчи. Всички влизат след него вътре. Пръв е Финън. В едната страна на хамбара има тесни ясли – всички пълни с огромни глигани. Ребрата им са големи като на крава. Гърбовете им са извити. Гръбнаците им са дебели почти колкото юмрук и приличат на хребети, разделящи планините от плът. Имат плътни, тъмни копита и дебели, пожълтели бивни, които се извиват от двете страни на едрите им еластични зурли.
– Връзки? – повтаря Ел Капитан. Има само един човек, с когото той би могъл да поддържа връзка за този въздушен кораб. – Поддържаш контакт с Уилъкс, нали?
– Ами поддържах преди, но вече не – отвръща Кели, изтупва ръцете си и след това ги скръства на гърдите.
– И защо така? – пита Брадуел, а гласът му звучи дрезгаво от това, че дълго не е бил използван.
– Защото е мъртъв.
– Мъртъв? – повтаря Преша.
Вятърът нахлува вътре и след това утихва. Сякаш това е призракът на самия Уилъкс – неговият дух, който се е появил за миг и вече го няма. Майката на Ел Капитан вярваше в духове. За момент му се струва невероятно, че Уилъкс е мъртъв. Но, от друга страна, Ел Капитан винаги беше смятал Уилъкс за самата смърт. Майките наричаха всички мъже мъртъвци, но Уилъкс в най-пълна степен отговаряше на такова описание. Ел Капитан знае, че това е истината. Уилъкс е мъртъв. Дълбоко в себе си той усеща облекчение. Няма го вече.
Настъпва тишина, докато всички обмислят новината. Чува се само шумът от грухтенето на глиганите в хамбара и лекото жужене на двигателя на Финън. Ел Капитан усеща как Хелмут затаява дъх, после поглежда към Преша и Брадуел, които изглеждат така, сякаш не могат да повярват, че това е истина.
– Откъде знаеш? Сигурен ли си? – обръща се Преша към Кели.
Кели кимва с категоричен вид.
– Наистина ли е ... мъртъв? – пита Брадуел.
На лицето му са изписани противоречиви чувства.
– Нали това казах – отвръща Кели. – Толкова ли ви е трудно да го повярвате?
Брадуел кимва. Малко му е трудно да диша.
– Просто ... Не очаквах това да стане толкова тихо. Толкова обикновено. Очаквах ... – той хваща предния край на ризата си. – Исках ...