Преша се обръща към Брадуел.
– Можеш да махнеш от себе си тези криле, които толкова мразиш – Брадуел отваря уста да ù отвърне, но тя вдига ръка. – Виж, може да не го искаш за себе си, но помисли за другите хора там, навън. Недей да отговаряш вместо тях. Остави им възможността те сами да решат за себе си.
– Преша – прошепва Брадуел, но не казва нищо повече.
Шепотът му е тих и звучи по-скоро като молба. За какво?
– Тя е права – намесва се Кели. – Хората в Купола изпитват чувството за вина на оцелелите. Те мразят всички оцелели отвън, защото мразят самите себе си. Но ако получат нова роля и бащински успеят да спасят всички ви ... Е, тогава ще могат да изкупят вината си и да се почувстват като герои.
– И може би оцелелите ще могат да им простят, защото чистите най-сетне са сторили онова, което е правилно. Виждаш ли? – казва Преша на Брадуел. – Това може да проработи.
– Как не! – отсича Брадуел.
– Защо не? Можем да започнем да изграждаме всичко отново – настоява Преша.
– Няма да позволя на чистите да се измъкнат просто така – казва Брадуел с глас, дрезгав от гняв. – И съм напълно сигурен, че няма да им позволя да се изкарат герои. Не и след онова, което сториха. Никога.
Ел Капитан го разбира. Дълбоко в себе си е съгласен с Брадуел, но знае какво си мисли Преша. Какво значение има кой ще излезе герой, ако всичко започне отначало? Отново настъпва тишина. Кели очаква следващия въпрос и Ел Капитан знае какъв трябва да бъде той. Затова пита:
– Какво по-точно предлагаш?
– Ще ви дам мускала и формулата и ще ви помогна да излетите отново, но трябва да вземете с вас бактерията. Ако решите да не я използвате, аз не мога да сторя нищо – той поглежда Преша за момент и след това погледът му се връща на Ел Капитан и Брадуел. – Но ако искате да получите своите неща, ще трябва да вземете и моето.
Да излетят отново. Точно в момента това е, което Ел Капитан наистина иска да направи – да се издигне във въздуха.
– Ако се съгласим с това, колко скоро можем да тръгнем? – обръща се Преша към Кели.
Той мълчи известно време, разбирайки колко критично важен е този разговор, след което казва:
– Е, както вече видя Ел Капитан, въздушният кораб е почти поправен. Ще ни трябват още няколко дни, а вие ще трябва така да прецените пътуването, че да се приземите през деня. Така че не ни е нужно много време.
Той отваря чантата си, бърка вътре и изважда малка метална кутия. Щраква малката закопчалка и отваря капака. Кутията е облицована с кадифе и е така оформена, че да предпазва плоския квадрат вътре – две парчета стъкло, захванати едно за друго с тънка запоена метална лента. Той вдига квадрата към светлината, осветявайки малките, червени точици вътре – бактерията.
– И така, ще я вземете ли в замяна на вашия мускал, формулата и въздушния кораб към дома? – пита Кели. – Такава възможност се появява един път в живота – за всички нас.
Ел Капитан протяга ръка, преди да е осъзнал, че го прави.
– Почакай – прошепва Преша, но той вече държи стъклото в шепата си.
– Такава възможност се появява един път в живота – казва Ел Капитан на Преша.
– За всички нас – добавя Хелмут.
Лайда
Седемнадесет
– Няма да използваме колата – казва Бекли. – Това привлича повече внимание, отколкото си заслужава. Вече е след вечерния час. Ще е по-безопасно просто да отидем пеша до там.
Бекли и още един охранител стоят от двете страни на Лайда и Партридж. Вървят по коридора към асансьорите.
– Колко души загубихме? – пита Лайда.
– Само през последния час – седемнадесет – отвръща Бекли. – Добрата новина е, че някои от останалите опити не са били успешни.
– Не можем ли да поставим хора, които да пазят? – пита Партридж.
Те влизат в един от асансьорите. Вратите се затварят и Партридж и Лайда виждат размазаните си мрачни отражения. Не ù харесва, че и двамата изглеждат бледи и уплашени и най-вече е смаяна от това, колко млади са лицата им. В началото мисълта за оперативния център правеше Партридж да изглежда могъщ. Сега той ù се струва слаб и тя хваща ръката му – не от романтично чувство, а защото е уплашена. Това усещане не ù харесва. Не толкова отдавна тя беше ловец навън в пустошта. Дали Куполът вече не я беше направил по-слаба и по-уплашена? Тя пуска Партридж и скръства ръце, сякаш ù е студено.
– Кого да сложим да пази? – пита Бекли, който очевидно е обезсърчен. – Кой е психически устойчив? Кой не е? Невъзможно е да се каже.
Те излизат от асансьора и скоро са отново навън на улицата, която е празна, като се изключат охранителите, които стоят на пост на всеки стотина метра.