Това е истина. Преша беше видяла как лозите за малко не убиха Брадуел, Ел Капитан и Хелмут.
– Яж – казва Феделма и побутва подноса към Преша.
– Защо никой не ми казва нищо за алармите? От какво се страхувате?
Феделма разтрива ръцете ù, сякаш са замръзнали.
– Не говорим за това – тя отива до прозореца.
– Чух воя.
– Дивите кучета са наши. Помагат ни да се чувстваме в безопасност.
– Защо просто не говориш с мен? Защо не ми разкажеш истината?
– При нас никога не са идвали непознати. Не знаем как да се държим с тях, освен като с нещо чуждо, което може би е заплаха.
– Аз приличам ли ти на заплаха?
Феделма я поглежда, но не отговаря:
– Един от вашите започна да обикаля наоколо. Не зная как е получил разрешение. Когато пристигнахте, той беше най-зле. Може би изобщо не е получил разрешение и въпреки това е там, навън. Виждам го вече два поредни дни.
Преша се изправя и бързо отива до прозореца:
– Брадуел?
Феделма кима:
– Все още не стои съвсем сигурно на краката си ...
Опитомените животни са били отведени другаде, но децата са там и тичат с топки и пръчки. Повечето играчки изглеждат нови, както шапките и шаловете им. Коледа току-що е отминала. Дали са ги получили като подаръци? Те крещят и подсвиркват. Една малка група деца пеят и правят заедно жестове с ръце.
Едно малко момиче в яркочервен пуловер заобикаля групите. Тя притиска към гърдите си кукла. Преша си представя себе си на тази възраст със своята собствена кукла – онази, която завинаги се беше сраснала с юмрука ù. Някога е била нова – очите ù са блестели и са се затваряли едновременно. Да бъдеш нов. Да се чувстваш нов. Тя не може да си го представи...
Друго момиче отива при онова с куклата – двете са еднояйчни близначки. Хващат се за ръце и продължават да вървят.
Толкова много деца, толкова малко възрастни. Заселват земята отново. Трябва да го правят. Къде е Брадуел?
– Сега виждаш ли го? – пита Преша.
– Не – отвръща Феделма, – но той е някъде там, отвън.
– Аз също трябва да изляза – казва Преша.
Феделма поклаща глава:
– Трябва да се храниш. Трябва да спиш. Ако искаш да укрепнеш, трябва...
– Трябва да го видя със собствените си очи – Преша отива до вратата, която Феделма е забравила да затвори след себе си.
– Не! – провиква се Феделма. – Преша! Спри!
Но Преша вече е излязла през вратата и се затичва по коридора. Открива стълбище и краката ù трополят надолу по стъпалата. Чува Феделма след себе си.
– Преша! Недей!
Трябва ли да тича, докато е бременна? Изобщо на колко ли години е?
Преша стига до тежка врата, водеща навън.
Въздухът е режещ и влажен. Тя бързо преминава през множеството от деца, всичките златисти на цвят. Една група играе някаква игра, при която някои деца са застанали в широк кръг, докато други неспирно се въртят вътре в кръга:
В огледалото погледни!
Внимателно потърси!
Виж се ти! Виж се ти!
И последен не бъди!
Децата от кръга крещят песента и след това онези по средата, които са замаяни от въртенето, започват да гонят другите, разпръсквайки се из тревата във всички посоки.
Другите обаче, които не играят играта, спират и гледат Преша. Сега, когато е сред тях, тя забелязва още една двойка близнаци. После още един, които изглежда съвсем същия като другите двама. Никога преди това не е виждала трима близнаци. Въпреки това, не иска да ги зяпа, защото самата тя не обича да я зяпат.
Едно момче със смолисточерна коса крещи „Вижте!“ и сочи ръката с глава на кукла. Преша отказва да я скрие.
– Тихо, момче! Върви да си играеш! – кара му се Феделма, която пухти зад гърба ù.
Преша се насочва към каменната кула – трябва ù място, откъдето да се вижда по-добре. Децата ù напомнят за това, какви може би са нещата в Купола. Въздухът, който може да се диша, липсата на деформации, белези и сраствания. Зачудва се къде ли е сега нейният полубрат, Партридж. Той се върна в Купола да се предаде. Дали е намерил хора, които да му помогнат да намери начин да свали баща си от власт? Дали ще си спомня за онези, които страдат отвън? Дали ще постъпи както трябва? Дали Преша постъпва както трябва, стоейки затворена тук и губейки ценно време? Дали Барт Кели ще удържи на думата си?
– Не трябва да си навън! – крещи Феделма след нея. – За теб има строги заповеди да стоиш вътре и да се възстановяваш! Ако Барт Кели разбере за това, няма да е добре. Не ме ли слушаш?!
Преша тича по останалия път до кулата. Дробовете ù парят от студа. Изкачва се нагоре по малкото кръгло стълбище, като взема по две стъпала наведнъж, и се издърпва нагоре по парапета със здравата си ръка. Притиска главата на куклата към гърдите си, сякаш тя може да чуе оглушително туптящото ù сърце.