Кулата е кръгла, с островръх покрив. Тесните прозорци са просто рамки без стъкло. Вятърът нахлува през тях. Камъкът, покрит с петна хлъзгав мъх, е студен и износен от влиянието на времето. Тя спира при един от прозорците и поглежда навън. Вижда носеща се на талази мъгла и въздушния кораб от нова гледна точка. Лозите шумолят и корабът сякаш леко се олюлява нагоре-надолу. Дали лозите са се вкопали толкова надълбоко, че карат кораба да се тресе? Дали не са го нападнали някакви вредители? Дали изобщо ще се махнат някога от тук? Без въздушния кораб това е невъзможно.
Тя се придвижва бързо до следващия прозорец. Вижда няколко непознати за нея животни, заврели муцуните си в тревата, близо до една скалиста издатина.
Чува ботушите на Феделма по стълбището. Преша се обръща и жената се появява пред нея, дишайки тежко.
– Трябва ли да тичаш след мен в твоето състояние? – укорява я Преша.
– А ти трябва ли да тичаш наоколо в твоето състояние? – отвръща ù Феделма. И двете са излезли от главната къща без палта. Феделма притиска силно ръце към гърдите си, върху корема. Вятърът подхваща тънките косми, изплъзнали се от двата остри кока върху главата ù.
– Защо си мислиш, че ми има нещо? – пита Преша. – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут – те са тези, които едва не умряха. Не аз.
– Те са наранени от тръните, но твоят случай е донякъде по-сериозен. При теб е наранено сърцето.
Преша се сепва:
– Не зная за какво говориш.
Но всъщност знае. Болката е вътре в нея като тежък камък, сложен върху гърдите ù. Чувство за вина, загуба и предателство. Тя отива до следващия тесен прозорец и поглежда навън. Вижда само небе, земя и далечни дървета. Един пепелояд пълзи между плътно наредените един до друг камъни. Тя го побутва с върха на пръста си.
– Трябва да се излекуваш отвътре – казва ù Феделма. – Това отнема време.
Очите на Преша са пълни със сълзи. Тежестта е толкова голяма, че ù е трудно да диша. Дробовете ù сякаш ще се пръснат и усеща остра болка в гърдите.
– Кели иска да се срещне с вас днес. С всички вас.
– Защо не ми каза по-рано?
– Не трябваше да ти казвам – въздъхва тя. – Той ще ти помогне, но ще поиска нещо в замяна.
– Какво?
Феделма не отговаря. Тя накланя глава към прозореца. В този миг настъпва тишина. Чуват се само децата, които играят на полето, и вятърът.
– Ето го човека, когото търсиш – казва Феделма и се отдръпва от прозореца. – Ела да видиш.
Преша бързо се приближава.
Брадуел върви надолу по хълма през гъстата трева. Прегърбен е под тежестта на три чифта тежки криле, стигащи чак до петите му. Краищата на крилете се носят след него. Още не е свикнал с тежестта на крилете и острите смени на посоката на вятъра го блъскат силно. Крилете го правят тромав, непохватен и несигурен – прилича на жребче, което се опитва да свикне да се държи на краката си. Винаги верният му Финън го следва. Черната кутия на тялото му е окачена върху тънките му крака със закачени на тях колела, които оставят след себе си тясна ивица сплескана трева.
Тя си спомня спринцовката в треперещата си ръка и как инжектира всяка една от трите малки птици, заровени в гърба му. Той искаше да умре така, както сам реши. Тя го лиши от това. И въпреки това, той е жив. Сърцето в гърдите ù бие като барабан. Каквото и да се случи, тя няма да му се извинява затова, че го е спасила. Не би могла да го направи. И той никога няма да ù прости за това.
Той спира и за момент тя се чуди дали не е усетил погледа ù върху себе си, но не се обръща към нея. Вдига поглед към небето и птиците, които кръжат над главата му. Все още е блед от загубата на кръв, но челюстта му е здраво стисната, а очите твърди като стомана. Поема си дълбоко дъх и гърдите му се разширяват. Докато наблюдава плавния полет на птиците, едно от крилете му потрепва едва доловимо.
Обърни се! Обърни се и ме погледни! – подканя го тя. – Аз съм тук. Но той се прегърбва отново и продължава да върви срещу вятъра.
Партридж
Скръб
Понякога се надига в гърлото му. Убива го. Понякога дори отваря устата, сякаш наистина се готви да каже на някого: Убих баща си. Водача, когото обичате – Уилъкс, вашият спасител, убих го. Но след това гърлото му се свива.
Разбира се, не може да каже за това на никого другиго освен на Лайда. След като ù го призна, му олекна, но само за кратко. Вижда я на всеки няколко дни и прекара Бъдни вечер с нея. Оттогава мина почти цял месец. Сутринта на Коледа те се събудиха и си размениха малки подаръци в красивия ù апартамент – онзи, който ù беше уредил на Второ горно ниво. Това беше първото нещо, което направи, когато правомощията на баща му му бяха прехвърлени. Изкара Лайда от медицинския център и сега имаше хора, които да се грижат за нея и за бебето, което растеше в нея. Тяхното бебе.