Изненадан е от това колко оглушително може да звъни една тайна в главата му: Убих го. Обаче това не е просто тайна. Знае го. Това е убийство. Убийството на неговия собствен баща.
Партридж седи в преддверието до главната зала, откъдето чува опечалените, започващи да се изреждат в редица. Те сподавят скръбта си, но доста скоро тя ще се отприщи. С всички тези тела, натъпкани вътре, ще стане шумно и задушно и Партридж ще трябва да приеме съболезнованията им и цялата им извратена обич към баща му.
Партридж не се изненадва, когато Форстийд влиза в стаята. Известно време той е бил лицето на ръководството на Купола и присъства на повечето такива церемонии. Откакто усетил здравето си влошено, бащата на Партридж го използвал като кукла на конци и Форстийд несъмнено очаква да замени Уилъкс след смъртта му. Разбира се, той не обича Партридж.
Форстийд не е сам. От двете му страни вървят Пърди и Хоп, които работят за него. Всички те поздравяват и сядат на масата от махагон срещу Партридж. Партридж е облечен в един от черните си погребални костюми. Вече има седем такива – по един за всеки ден от седмицата.
– Надявах се да поговорим за няколко минути – казва Форстийд.
– Е, бих искал да зная още колко възпоменателни служби ще има – казва Партридж.
Все едно е на турне с урната на баща си – нещо като турне на скръбта. Най-лошата част е изтърпяването на хвалебствията. Някои от говорещите разказват как баща му е спасил всички тях от това да станат несретници – онези унизителни и жалки подобия на хора без душа, в които не е останало нищо човешко. Той си казва, че ще може да промени отношението им, когато му дойде времето. Преди известно време каза на Лайда, че ако тези хора срещнат несретница като Преша, всичко ще се промени. Но всичко това го разболява и тревожи.
– Много ли ти идва? – пита Форстийд и вдига глава. – Имам предвид, да се справяш с личната си скръб сред цялото това преклонение към баща ти? Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш?
Форстийд умее да се изразява двусмислено – Партридж не може да не му го признае. Дали не долавя сарказъм в забележката му за личната мъка на Партридж? Дали не намеква, че той не скърби достатъчно? Може би подозира, че Партридж е убил баща си? Или пък просто го нарича „слабак“?
– Просто искам да се захвана с работа – казва Партридж, – с работата, която баща ми искаше да върша.
Той отпуска брада върху гърдите си и разтрива челото си, за да скрие за момент очите си, защото в тях са се появили сълзи. Истина е, че уби баща си и не съжалява за това, но освен това баща му му липсва. Това е извратената част. Партридж го обичаше. На един син му е позволено да обича баща си, независимо от всичко, нали? Партридж мрази бързото връхлитане на емоциите – чувството на вина, страхът, че ще го разкрият, и тъгата ...
Пърди проверява графика в ръчното си устройство.
– Хората все пак се нуждаят от публичен траур – казва Форстийд.
– А какво ще кажеш да има и малко личен траур? – отвръща Партридж. – От културна гледна точка мисля, че доста ни бива в това да сдържаме емоциите си.
– Баща ти искаше да има време за обществен траур – отбелязва Форстийд.
Понякога Партридж си мисли, че Форстийд може би е мразел баща му. Тъй като винаги е бил втори след него, не може да не му е завиждал за властта, която е имал.
– Но тази церемония е различна – намесва се Пърди.
– Какво ù е различното?
– Споменах го в последния си доклад – натъртва Форстийд.
Той непрекъснато дава доклади на Партридж – дебели купчини листове, изпълнени с актуална бюрократична информация и изписани плътно с безсмислици („До този момент се счита, че гореспоменатият се е въздържал и противопоставял на изпълнението на горепосочените задължения...“). Не може да се насили да чете тези доклади.
– А, добре – казва Партридж. – Трябва да съм пропуснал тази част. Някой може ли да ме информира?
Пърди поглежда към Хопс и Форстийд. За човек, който живее в Купола, Форстийд е много мургав. Зъбите му са толкова блестящи, че изглеждат като полирани. Косата му е остра, сякаш е била напръскана със спрей за коса.