Детето изсумтя.
— Няма да ходя никъде. Дъглас каза, че мога да си изгледам детското, преди да се прибера вкъщи. — Тя се обърна към телевизора.
Прииска й се да грабне момиченцето и да изскочи навън, но не виждаше какво имаше под сакото на Саймън. Ако беше прикрепил експлозив към тялото си, такъв неочакван ход можеше да го подтикне да действа.
— Елате в кухнята — предложи Дъглас. — Можем да поговорим там, без да притесняваме Кейтлин.
Корт кимна на Тери да свали пистолета.
— Дъглас, от колко време познаваш този твой приятел? — попита той, като го последва в кухнята.
— Понякога ми се струва, че откакто се помня, но всъщност отскоро. — Той отиде до мивката и пусна водата. — Стивън беше единственият човек, който дойде да ме посети в затвора. Жена ми и дъщеря ми изобщо не дойдоха на свиждане.
Той напълни умивалника и започна да мие чашите.
— Какво искаше?
— Предложи ми много пари, за да му дам някои от моите медицински картони. Нямам представа защо. — Той изплакна една чаша и я постави върху сушилнята. — Аз така и не си получих парите, но това няма значение. Все някак ще се сдобия с онова, което искам.
— И какво е то?
Той спря кранчето.
— Шанс да започна отначало.
— Това ще бъде малко трудно — каза Тери. — Тъй като Дъглас Саймън загина при пожара в „Маскърс Тавърн“.
— Очевидно грешите. Аз съм тук. — Той огледа кухненския плот. — Дали не съм си оставил часовника в спалнята? — И излезе от кухнята.
Тери и Корт го последваха в спалнята. Тя погледна Корт и затвори вратата.
— Ето го. — Дъглас взе часовника си от бюрото, погледна го и се намръщи. — Май му трябва нова батерия. — Той вдигна рамене и го сложи на китката си.
— Това не е твоят часовник — рече Корт.
Мъжът се взря в Корт, после в часовника.
— Прав си, не е. Колко странно. — Той прокара пръст по циферблата. — Сигурно съм го задигнал отнякъде.
— Знаеш ли, че Дъглас Саймън е имал същия ръст, тегло и кръвна група като Стивън Белафини? — попита тихо Тери.
— Не, не знаех.
— С малко усилие Стивън е можел да изглежда точно като Дъглас — добави Корт.
— Не знам какво искаш да кажеш, комисар. — Той хвърли отчаян поглед в огледалото. — Защо някой ще иска да прилича на мен?
— Снощи мъртвецът от „Маскърс“ беше идентифициран като Дъглас Саймън. — Тери пристъпи към него. — Този път сравнихме медицинските картони. Дъглас е счупил лявата си ръка на две места, докато е бил в затвора. Открихме идентични зараснали фрактури по лявата ръка на трупа.
— Не, вие грешите. — Той се погледна и протегна лявата си ръка.
— Никога не съм я чупил. Съвсем здрава е. Не виждате ли?
— Поканил си Саймън в „Маскърс“, уж да си вземе парите. Той изобщо не е подозирал какво си замислил. — Корт замълча. — Но Лусиана се е досетила. Със сигурност се е досетила. Тя дойде в бара, за да те спре, нали?
Кроткото лице на Дъглас потъмня.
— Тя не обичаше Стивън. Изпитваше към него само презрение. Чух я по телефона да говори за мен.
Мен, помисли си Тери. Не говореше за Стивън.
— Знаеш ли кой си ти?
— Аз съм Дъглас Саймън. Казах ви вече няколко пъти. — Гласът му се промени, стана по-дълбок. — Да не сте глухи?
— Видя ли Лусиана да влиза в бара? — продължи Корт.
— Не видях никого. Чаках там, където той ми каза. Той отиде да ми донесе парите. — Върху лицето му се изписа объркване. — Не, аз не бях там. Аз бях на прозореца в хотела. — Той се взря в отражението си. — Ти хукна надолу. Опита се да я спреш.
Корт препречи вратата към дневната.
— Затова ли уби другите жени?
Нещо странно се случи с Дъглас Саймън. Пред очите на Тери озадаченият израз полека избледня. Кротките очи се присвиха, а веждите се сключиха. Около устата му се появиха бръчки, устните му изтъняха. Дори неговата поза се промени, когато той изправи гръб.
— Не, Гембъл — каза той с нисък дълбок глас. — Убих ги заради теб. За да се научиш най-сетне да жънеш онова, което си посял.
Корт извади пистолета и го насочил към мъжа пред огледалото.
— Здравей, Стивън.
Гил Маккарти разстла шест различни варианта на строителния план на магазините от Арт Роу върху капака на полицейската кола.
— Дадоха ми ги от съда.