Значи това го очакваше през следващите два месеца. Нейната уста, всеки ден.
— Имам нужда от участието на БОП по този случай. Не искам да ме разсейват. Не те искам тук.
— Поискай да назначат друго ченге, когато говориш с Руел. — Тя погледна часовника си. — Трябва да се присъединя към оперативката на моя екип и да си получа задачите за деня.
— Не съм свършил. — Корт се надвеси над нея, залепил длани върху ръба на бюрото, преди да се овладее. — Ти си добра. Много добра.
Брадичката й се повдигна съвсем леко.
— Една нощ в леглото ми не те прави съдник.
— Ти си тази, която не го е надживяла.
Вместо да заеме отбранителна позиция, тя се ухили.
— Но все пак не съм аз тази, която хуква в обратна посока всеки път, когато те види.
Значи беше забелязала. А това означаваше, че беше следила внимателно. А се преструваше на незаинтересована.
— Не се страхувам от теб.
— Но не ме харесваш. Долових този сигнал, силно и ясно. — Сега вече изглеждаше отегчена. — Беше грешка, комисар. Всички грешим. Никой не е пострадал. Приеми го, забрави го и продължи напред.
Да забрави! Бленуваше я и я сънуваше толкова често. Делеше ги по-малко от метър разстояние. Две крачки, които можеше да преодолее за миг. Вратата беше заключена. Бюрото щеше да свърши работа. Столът също. А най-добре на пода.
— Да продължа напред. — Той се вкопчи в ръба на бюрото толкова силно, че ръцете го заболяха. — Ти успя ли?
— Да, аз успях.
Единствената й грешка беше, че й трябваха седем секунди, за да измисли тези три думи.
Тери винаги се опитваше да бъде мъжко момиче. Особено когато той беше наблизо, както сега. Деловият тон не можеше да прикрие факта, че зениците й бяха разширени, а по челото и слепоочията й изби пот. Под дясната страна на челюстта й сухожилието беше обтегнато, пръстите й бяха приковани към стола с такава сила, че ръцете й бяха побелели. Тери се опитваше с всички сили да запази самообладание. Да запази разстоянието между тях.
Изобщо не беше продължила напред. Тя все още го искаше. Все още копнееше за него.
Корт се изненада как се изостриха сетивата му в нейно присъствие. Можеше да долови миризмата на кафето, което бе пила, и на шампоана, с който се бе изкъпала. Не миришеше на парфюм — тя никога не ползваше, — но на него това му харесваше. Беше изморен от жени, които миришеха на цветарски магазини и щанд за подправки. Почти усещаше вкуса на устата й. Трябваше да се наведе още половин метър напред и щеше да я вкуси. Нейните устни се извиха в безмълвен присмех. След това тя изрече нещо, което Корт не очакваше.
— Сега съм с Грейсън Хюит. Грей и аз сме заедно. — Усмихна му се. — Както казах, аз преживях случилото се.
— Извинете, комисар — обади се Сади по интеркома.
Корт се изправи и натисна копчето.
— Задръж всички повиквания, докато не свърша с детектив Винсент.
— Съжалявам, сър, но ви търси градската съветничка госпожа Картър. Тя е тук и иска да разговаря с вас. — Учтивият тон на Сади показваше, че дамата от градския съвет вече е нетърпелива.
— Две минути, Сади.
Той изключи интеркома и се обърна, виждайки как Тери се насочва към вратата.
— Терез.
Тя се спря.
— Не сме свършили.
— Не сме започвали нищо.
И излезе.
Мъжът, който беше убил в пожара четиринадесет човека и жената, която обичаше, не си направи труда да уведоми служителите на рецепцията, че напуска хотела.
Бог не е за подиграване. Бог не е за подиграване.
Той намери сили да събере вещите си и да забърше всички свои следи, преди да остави ключа от стаята на нощното шкафче и да се измъкне. Дори да се усъмняха от внезапното му измъкване, никога не биха могли да го намерят. Беше невъзможно да проследят кредитната и личната карта, които използва.
Недейте се лъга. Бог не е за подиграване.
Той подмина лобито и сви към задния вход, откъдето излезе на една странична уличка. Отдалечи се от трясъка, виковете, маркучите и сирените, защото умът му отказваше да ги приеме.
Скита се часове наред, кръстосвайки улиците на Ню Орлиънс, без да мисли, само вървеше. Когато се умори, намери една пейка и седя, докато не отпочина достатъчно, за да тръгне отново.