— Добре ли си, друже? — попита мъжът, който му даде вестника.
— Да. — Подпалвачът се усмихна. — Ти ме вдъхнови, приятелю.
Глава 5
Елизабет реши да не подхваща идеята за летния празник, когато Корт се прибра у дома тази вечер.
Той не влезе в стаята за рисуване, а застана на вратата и надникна вътре.
— Майко, съжалявам, че те притесних снощи. Няма да се повтори.
— Разбира се, че ще се повтори. — Тя остави писмото, което четеше и погледна сина си. — Знам, че с твоята работа трябва да бъдеш на разположение по двадесет и четири часа на ден.
Той поклати глава.
— Но да те тревожа не е част от моите служебни задължения.
— Знам, че не си дете, Кортланд. На моменти може да забравям този факт, но наистина те разбирам. — Тя потупа възглавницата до себе си. — Би ли дошъл да поседнеш за малко до старата си разтревожена майка?
Той седна до нея като истински предан син.
— Не си нервна, а тревогата беше заслужена.
— От кого, от теб или от мен?
— От мен.
Тя видя, че бръчките около устата и очите му бяха станали по-дълбоки. Като че ли бе живял само на кафе през последното денонощие. И вероятно беше точно така, защото синът й беше напълно отдаден на работата си. Но не беше само изтощението. Корт може би си мислеше, че може да скрие всичко зад сериозната маска, но нея не можеше да я заблуди. Майката познаваше детето си така, както никой друг на света не може да го опознае. Никой, освен Елизабет, не знаеше колко взискателен беше Корт към себе си, защото в това отношение двамата си приличаха.
— Много се разстроих, когато научих за пожара във Френския квартал снощи. Толкова много загинали. — Тя постави ръка върху неговата. — Мога ли да помогна с нещо, освен да пропусна обичайното мъмрене?
— Не. — Корт се облегна назад и затвори очи. — Имам нужда да поспя.
— В такъв случай ще бъде добре да преустановиш среднощните разходки из къщата. — Тя се усмихна, когато синът й я погледна смутено. — Това не е заяждане, а майчино наблюдение. Има разлика.
— Не знаех, че смущавам съня ви.
— Баща ти може да проспи ураган и неведнъж го е правил. Сигурно се дължи на коняка, но официално не бива да знам, че си пийва. — Тя взе писмото на Уенди и му го показа. — Съпругата на Евън, пише, че Джейми е проходил миналата седмица. Брат ти, който явно иска да убие единственото ми внуче, му купил пони като награда.
Корт сви иронично устни.
— Джей Ди и аз никога не сме имали пони.
— Защото ти никога не си се застоявал на земята достатъчно дълго. Мисля, че прекара половината от детството си в онази наблюдателница на дървото. — Елизабет погледна към семейния портрет, който висеше над камината. На него се виждаше една доста по-млада версия на семейство Гембъл с техните трима сина. — Джей Ди, от друга страна, се роди тичайки, така че на мен ми трябваше пони, за да го догоня.
— Аз не мисля така — каза Корт и я прегърна през раменете. — Беше достатъчно само да ни погледнеш с онзи поглед.
— Кой поглед? — Тя се намръщи.
— Ето този. — Той се наведе и я целуна по челото. — Лягам си.
Елизабет копнееше да обвие ръце около сина си, да обори глава на рамото му и да го прикътка да й довери какво не беше наред. Но Кортланд вече не беше дете, а и тя не знаеше как да приласкае мъжа, в който се беше превърнал. Затова се задоволи с една къса, наситена с обич прегръдка и задържа въздишката си.
После стана от канапето и се доближило портрета, който бе нарисувала на момчетата като малки. И тримата й синове изглеждаха здрави и щастливи — Джей Ди, най-малкият, бе сякаш готов да изскочи от рамката, но дори по онова време изражението на Корт беше умислено и сериозно.
— Май искаш да ме накараш да купя отново Миланта, нали?
— Как така, все още ли не съм го направил? — подхвърли Луи Гембъл на влизане в стаята. Елизабет изпробва „онзи“ поглед върху мъжа си.
— Той действа само при момчетата — заяви той, като се приближи и я придърпа в обятията си. Целувката му беше страстна и напълно неподходяща за двама души, женени почти тридесет и пет години. — Мен ще трябва да ме подгониш и да ми скочиш отгоре.
Елизабет никога не бе правила подобно нещо. Е, поне не извън спалнята.
— Няма.
Той погали косата й.