Сега боговете биха изглеждали хилави, ако дръзнеха да се мерят с Корт.
Тери понечи да си намери някакво извинение и да се отдалечи, но умът й беше блокирал.
— Аз да отида… да направя…
— Остани. — Той избърса водата от лицето си с опакото на ръката си, преди да пристъпи към нея. Подаде й чаша. — Заповядай.
Тя пое чашата с вода и първо изплакна вкуса на керосин от устата си, преди да отпие.
— Благодаря!
— Защо ме последва?
— Аз съм ченге. Призванието ми е да защитавам и да служа и, ъ… така де. — Тя пристъпи неловко и потърси изход за бягство. Единственият изход беше през изгорелия бар, а там сега имаше пожарникари, които се занимаваха с керосина. — Как мислиш, дали някъде наблизо продават понички? Умирам от глад.
Той продължи да пристъпва към нея и накрая тя опря гръб в тухлената стена.
— Сигурно познаваш миризмата на керосин — Корт опря дясната си ръка върху стената. — Нали?
— А-ха. — Гърдите, на които боговете можеха да завидят, почти се опряха в лицето й. — Наистина трябва да намеря шефа си.
— Една искра и цялата стая можеше да се възпламени. — Корт преметна мократа риза на рамото си, преди да подпре и лявата си ръка на стената, като я приклещи в капан. Той наведе главата си, така че очите им да се изравнят на едно ниво. — Повече никога не прави подобна глупост, разбра ли ме?
Тери понечи да кимне, но нещо друго се надигна вътре в нея.
— Направих го от любопитство, беше глупаво, но ти какво правеше там? Да не спасяваше Готъм, Батман?
— Аз си вършех работата. Знам рисковете. — Той наведе главата си малко по-близо. — А ти не.
— В такъв случай би трябвало да знаеш, че и ти не трябваше да си там. Трябваше да изчакаш подкрепление. — Тя смачка картонената чаша, хвърли я на земята и забоде пръст в гърдите му. Не че знаеше защо. — Можеше да изгубиш съзнание или да изгориш.
— Тери. — Той я хвана за ръка и я притисна до стената. — Повече никога не прави това.
Тя се обърка. Нямаше логика да я гледа по този начин.
— Кое?
— Да рискуваш живота си за мен.
Той трябваше да престане да се взира в устните й. Караше я да мисли за невъзможни неща.
— Това ли е твоят начин да кажеш благодаря? — попита тя. — Защото е кофти, ако е така.
— Тери?
Тя погледна над ръката му и видя съдебния лекар да стои на ъгъла.
— Тук съм, Грей. — Тя се шмугна под ръката на Корт и се препъна, бързайки към него.
— Всичко наред ли е? — Грей погледна към Корт, преди да подуши миризмата и да се намръщи. — Миришеш на реактивен двигател.
— Проблем с клапите, опръскана съм с газ. — Тя дръпна якето си. — Просто трябва да се прибера вкъщи, да взема един душ и да се преоблека.
— Момчетата от пожарната искат незабавно да напуснем обекта. — Той се наведе и докосна устни до нейните. — Ела, ще те откарам у вас.
— Не ми позволявай да пуша по пътя, че ще се взривим — каза Тери, тръгвайки с него и загърбвайки неуловимото усещане за две яростни очи, забити в тила й.
— Стая ли ви трябва, господине? — попита момиченцето, без да откъсва поглед от малкия черно-бял телевизор. Гледаше анимационен филм.
Дъглас изгледа преценяващо рецепционистката в предпубертетна възраст. Тя държеше молив и беше разлистила учебник по алгебра. Решените уравнения върху разграфения лист от дясната страна на страницата, вървяха от 1 до 11, с празен ред след числото дванадесет.
Дори не го бе погледнала. Също като всички останали.
— Вече се настаних, благодаря. — Дъглас остави найлоновата торбичка, която съдържаше всичките му притежания на света. По-голяма част от вещите му бяха дарени тази сутрин от доброволките от църквата в мисията „Свети Уилям Бездомни“ в долния край на улицата. — Обаче май съм изгубил ключа.
— Ще струва пет долара.
— Моля?
— За нов ключ. Баща ми взема пет долара, когато клиентът изгуби ключа. — Момиченцето взе петте банкноти по един долар, които той извади от портфейла си. — Вие сте в стая номер осем, нали?
— Да. — Той взе ключа, облечен в лилав пластмасов триъгълен накрайник с едва различим номер осем. — Не си ли твърде малка, за да работиш на рецепцията? — Собствената му дъщеря трябваше да е на същата възраст.