— Мда. — Момиченцето задъвка един нокът, вторачено в телевизора. — Баща ми е управителят, но снощи се е отрязал.
Снощи Дъглас беше направил същото. След като три години бе пазил поведение на примерен затворник, той беше изгубил всякаква поносимост към алкохола. Махмурлукът бе толкова свиреп, че уби желанието му за повторно изпълнение.
— Как се казваш?
— Не ми е позволено да разговарям с гостите. — Тя завъртя очи. — Съжалявам.
— Няма проблем. — Той кимна към уравнението. — Отговорът е четиридесет и две, между другото.
— А?
— Задачата, която те мъчи. — Дъглас я беше прегледал, пък макар и на обратно. — Ако на Джон са му останали 197 долара в чековата му сметка и 239 долара, след като е внесъл заплатата си, това прави 42 долара на седмица. — Което беше повече, отколкото изкарваше Дъглас Саймън.
Тя зяпна.
— Това как го направи?
— Вадиш 197 от 238.
— Не, бе, ти само го погледна и разбра.
— Винаги ме е бивало с цифричките. — Навремето собствената му съпруга и дъщеря го гледаха със същото възхищение. Само че сега той не знаеше къде бяха те и не си спомняше ясно лицата им. Дъглас често вадеше снимката от почти празния си портфейл и я изучаваше. — Благодаря за стаята. — Той взе плика и пое към вратата.
— Хей, господине. — Когато се обърна назад, момиченцето се усмихна. — Казвам се Кейтлин.
Това беше една малка проява на доброта, първата от много дълго време насам.
— Благодаря ти, Кейтлин.
Стая номер осем представляваше кюмезарник11 с баня колкото стенен гардероб, телевизор с вътрешна антена, който ловеше три канала, и изненадващо удобно легло. Дъглас прибра двата ката дрехи, купени от магазин втора ръка, и окачи сакото си на закачалка, преди да разхлаби вратовръзката си и да седне на ръба на леглото. Евтината кувертюра беше покрита с малки мъхести топченца и избледнели петна, които се припокриваха с грозните шарки.
Дъглас не излъга Кейтлин, като й каза, че го бива с цифрите. Открай време му се отдаваше математиката, още когато беше на нейната възраст. Можеше да погледне един ред числа и да ги разбере по начин, който бе непонятен задругите деца. Научи се да решава наум уравнения по-бързо, отколкото повечето хора можеха да четат. Цифрите бяха единствената константа на този свят. Те бяха логични, постоянни и надеждни.
За разлика от бившата му жена.
Той вдигна телефона, обади се на информация и набра номера на своя полицай надзорник. Централата го прехвърли на изчакване, през това време Майкъл Болтън поиска да знае как смята да продължи да живее. Дъглас не знаеше, но нямаше нищо против да послуша. Нямаше къде да отиде, нито какво да прави през следващата седмица. Май избра този мотел, защото беше близо до „Свети Уилям“, където получаваше своето безплатно и единствено ядене за деня.
Вечерята днес щеше да бъде водниста джамбалая и тропащ ориз. Сътрапезниците му щяха да бъдат мръсни параноични мъже, които воняха на евтино уиски или червено вино. Уморен проповедник щеше да прочете нещо от Книгата на Йов.
Подобно на Дъглас, Йов бе взел някои неразумни финансови решения.
Белкантото на Майкъл бе прекъснато по средата от един по-остър женски глас:
— Марша Дейтън.
Той заби поглед в обувките си. Те също бяха втора ръка и плачеха за боя, но бяха толкова стари, че рискуваха да се разпаднат при едно по-енергично лъскане.
— Госпожо Дейтън, обажда се Дъглас Саймън, случай номер 3-0-9-7-8-3-5-6 — продиктува наизуст той. — Не си спомням дали вече ви се обадих да ви кажа къде съм отседнал.
Представи си нейното разхвърляно, заринато с бумаги бюро. Марша Дейтън звучеше като да е само кожа и кости, с огромни очила и розов ръчно плетен шал, наметнат върху мършавите й рамене. Вероятно притежаваше ръце и бюро на заклета стара мома — без следи от венчални пръстени и семейни снимки.
— Саймън. Саймън. Бихте ли продиктували отново номера на досието? — Чу се разлистване на хартия и ровене, докато той повтаряше номера. — Да, ето го. Не, не си се обадил и си закъснял с два дни да се свържеш с мен. Къде си, Дъг?
Никой друг, освен Стивън Белафини, не бе го наричал Дъг, а той не искаше да мисли за него.
— Засега съм отседнал в стая номер осем на „Бит Изи Слийп Мотел“. — Той продиктува адреса и телефонния номер на стаята.
— Там е истинска дупка. Успя ли да си намериш работа?