— Може би, ако затъкна крачолите в новите ми велурени ботуши? — Ашли се завъртя. — Какво мислиш? Имам предвид черните велурени ботуши. — Тя се намръщи. — Да му се не види, май им смених токчетата миналия месец.
Мория стана от леглото.
— Мисля, че имаш нужда от нещо ново. Отиди на пазар.
— О, да, имаш право — заяви приятелката й и взе да разкопчава стъклените копчета, закрепващи копринените презрамки на горната част. — Изчакай да се преоблека и ще си вземем нещо за хапване по пътя към магазините.
— Не мога да дойда с теб, Аш. Трябва да завъртя няколко телефона, пък и вечерята, която планира майка ми… — Мория замълча, уморена да слуша собствените си извинения. — Не, това не е вярно. Просто не съм в настроение.
— Не си в настроение за пазар? — Изречено от Ашли, прозвуча като диагноза на неизлечима болест.
— Точно така. Освен това не ми се говори за Корт Гембъл, нито за неговото семейство или за брат му Джей Ди, с когото се разделих през февруари.
Розовите устни на Ашли образуваха едно кръгло „О“.
— О, Мория. Аз съм пълна идиотка. Много съжалявам.
Аш беше егоцентрична, но не бе злонамерена и Мория се почувства така, сякаш току-що беше ритнала кученце.
— Няма проблем. Всеки забравя. — Всеки, освен мен. — Обади ми се следващата седмица и ще отидем на езерото. — Тя се измъкна от спалнята и тръгна по дългата вита стълба към първия етаж.
Икономът на семейство Бушар я чакаше на входната врата.
— Нима си тръгвате толкова скоро, мис Мория? — попита той, подавайки й сламената шапка, която тя небрежно бе оставила на масата във фоайето.
— Да, Чарлз. Не издържах под напора на оранжевата колекция на Олдъм. — Тя го озари с едва доловима усмивка. — Мис Ашли вероятно ще поиска да изкараш кола след десетина секунди. Или, ако реши да освежи грима си, след два часа.
Звънливият глас на Ашли се понесе над главите им.
— Чарлз, би ли изкарал кабриолета, аз излизам.
Мория погледна часовника си.
— Тоест, след пет секунди.
— Вашата точност, както винаги, е страхотна, мис. — Икономът запази достолепния си израз, но й намигна с искрена обич. — Приятен ден:
Когато Мория се отдалечи с колата си от къщата на Бушар, някакъв тъмен микробус я застигна и за малко не я удари странично на тясната улица.
— Хей!
Инцидентът я извади от мрачното й настроение. Когато ванът отмина, тя свали прозореца, подаде навън глава и извика:
— Внимавай къде караш, идиот такъв!
Шофьорът, мъж с тъмни очила и бейзболна шапка, й помаха с мобилен телефон в ръка.
Глава 7
— Трябва да знам дали БОП провежда независимо разследване на пожара в „Маскърс“ — каза Корт на съветника на кмета. — Не мога да работя на сляпо, а ако Белафини е замесен, това променя кардинално нещата.
Съветникът изобщо не се трогна.
— Нали Руел сам ви каза, че не разследва случая?
Сади влезе, преди Корт да успее да отговори. Това го изненада, защото тя винаги ползваше интеркома, а в случай на авария би почукала на вратата, преди да влети вътре.
— Вижте, комисар, ако имате някакви неуредени сметки с отдела за борба с организираната престъпност…
Сали не би нахълтала без основателна причина, затова Корт прекъсна съветника.
— Извинете ме за момент. Сали, какво има?
Изглеждаше сякаш я бяха ударили по главата. С видимо усилие се съвзе и каза:
— Комисар, ние имаме код 11–71 на автомобил в Гардън Дистрикт.
Една подпалена кола не беше в състояние да извади от релси асистентката му.
— Извинете. — Той остави съветника в кабинета си и излезе навън със Сали, която трепереше толкова силно, че зъбите й потракваха и цялото й тяло се разтърсваше в неконтролируем тремор. — Какво се случи?
— Постъпи обаждане. — Тя преглътна. — Обади се жена, заключена в горящ автомобил. Каза, че вратите и прозорците са блокирани и не може да излезе.
— Успя ли да проследиш сигнала?
Сали кимна.
— Лесли. — Корт махна към минаващата секретарка. — Остани със Сали. Отивам да проверя случая.
— Вие не разбирате. — Сали го сграбчи и заби пръсти в ръката му. — Тя търсеше вас. Тя плачеше и ви викаше по име. После започна да… пищи.