— Да ви напълня ли чашата отново? — попита сервитьорката. Тя изглеждаше нетърпелива, но Дъглас седеше в сепарето на „Блу Примроуз кафе“ повече от час, без да поръча нищо, докато навън се виеше опашка от клиенти.
Неговият посетител, даващият на драго сърце, така и не се появи.
— Не, благодаря. — Той допи последната глътка, преди да плати с последните монети в джоба си, и излезе от кафенето.
Навън слънцето го зашлеви през лицето като прожектор в стая за разпит, ярък и безразличен. Дъглас отново съжали, задето нямаше слънчеви очила, защото беше чувствителен към дневна светлина. Преди да попадне в затвора, той притежаваше седем чифта, всеки от които струваше минимум триста долара.
Преди би похарчил две хиляди и сто долара за слънчеви очила, без да се замисли. А сега не разполагаше с двадесет и един цента в джоба си. Това беше урок; беше проявил немарливост към собствената си безопасност. Ако си беше осигурил надеждна защита, сега очите му със сигурност нямаше да са пълни със сълзи.
Покрай него профуча полицейски автомобил с включени светлини и сирени. Обзет от любопитство, той се обърна, изтри влагата от очите си и видя, че колата се устреми към дебел стълб черен дим, който се издигаше над съседната улица. И тъй като нямаше какво друго да прави, Дъглас също пое натам. Стигна на разстояние три къщи от тлеещата кола, преди да се натъкне на полицейски кордон, целящ да не допуска външни лица.
Една жена и малко момче се доближиха и застанаха до него.
— Видяхте ли репортажа по телевизията? — попита тя Дъглас.
— Не, видях дима. — Пожарът го обезпокои. Струваше му се твърде голямо съвпадение, че човекът, който дойде да го види в мотела, му определи среща точно тук, толкова близо до огъня.
— Някой е заключил едно момиче в колата й и я е запалил — изрече момчето с развълнуван глас. — Изгоряла е жива. Много яко.
— Джъстин! — Жената беше потресена. — Повече никога недей да казваш, че е яко да убият някого. Това е нещо ужасно.
— Съжалявам, мамо. — По нищо не личеше момчето да изпитва разкаяние.
— Моля да извините сина ми — обърна се жената към Дъглас, без да откъсва строгия си взор от момчето. — Той гледа твърде много насилие по телевизията.
Момчето пристъпи от крак на крак и нацупи долната си устна.
— Ти гледаш същото.
— Е, продължавай да говориш глупости и в най-скоро време няма да гледаш нищо друго, освен канала на „Дисни“ — обеща майка му.
Дъглас не се подразни от препирнята, а завидя на жената и нейния син. Единственото, което бе искал някога, беше любяща съпруга и семейство, а те му бяха отнети. Щракане на фотоапарат го накара да вдигне поглед, виждайки човек с насочен обектив срещу него, жената и момчето. Мъжът се обърна, за да направи снимка на хората, застанали от другата страна на улицата, и Дъглас видя големите жълти букви ATF12 на гърба на якето му. Заснемането на свидетели беше стандартна процедура при пожар, спомни си той. Подпалвачите обичаха да остават на местопрестъплението, за да се насладят на творението си. За момент го обзе страх. Ако някой го разпознаеше на снимката, щяха да го поставят начело на списъка със заподозрените.
Може би точно затова го бяха повикали в „Блу Примроуз кафе“. За да отвлече вниманието на полицията от истинския подпалвач. Друг човек без алиби и без средствата, с които да се защити, сигурно би се ужасил от подобна перспективата. Друг човек, който все още не беше стигнал до дъното.
Дъглас почти се разсмя.
— Не мога да повярвам, че това се случва. Чакахме две години, за да се сдобием с апартамент тук, в този уж безопасен квартал. — Жената прегърна сина си през рамената. — Ела, миличък, ще ти приготвя нещо за обяд.
Дъглас ги изчака да свърнат зад ъгъла, преди да закрачи спокойно обратно към автобусната спирка. Вечерята в Сейнт Уилям се сервираше в четири следобед и той искаше да бъде сигурен, че ще пристигне навреме, за да се нареди по-напред на опашката. Да бъдеш напред означаваше, че ще получиш повече от една супена лъжица от соса върху топката преварени спагети и може би дори парче баят хляб, намазан с маргарин и поръсен с чесън на прах за автентично италианско усещане. Човек трябваше да бъде верен на приоритетите си.
Руел не се изненада, когато видя Тери Винсент да отговаря на въпросите на репортерите в обедните новини! Не всичко за едно престъпление можеше да бъде опазено под секрет, някои факти трябваше да бъдат изнесени пред медиите. Тери даде на репортера само онова, което можеше да бъде намерено в публичните регистри, общо описание на инцидента, времето и мястото, изброи действията на службите и предприетите спешни спасителните мерки. Неговата нова дознателка подхвана репортерите със същата ловкост и умение както разпитваше заподозрените, при това го правеше с откровеност и чар, без да разкрива никаква конкретна информация за престъплението.
12
Абревиатура на федералното Бюро по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви. — Б.пр.