Корт кимна.
— Благодаря ти, Андре.
— Приеми го като моята лепта за Ашли, бедното момиче. А сега, детектив — той подхвана Тери за лакътя, — елате с мен. — И я поведе към задната стая.
— Чакай малко. — Обзета от паника, тя погледна зад рамо и видя Корт да излиза през вратата. — Нали няма да ме оставиш сама тук?
Той дори не спря.
— Ще се върна, когато си готова.
Една-единствена кибритена клечка беше достатъчна, за да запали изрязаната вестникарска статия. Подпалвачът я пусна в металния пепелник на микробуса и погледа как пламъкът погълна снимката на Ашли Бушар. Не го изпълни със същото опиянение, но все пак съживи няколко картини и тръпката от гледката как една жива жена изгаря като факла.
Тя пищеше и драскаше с дългите си нокти по прозорците на автомобила, с разкривена от писъците розова уста, с развята прекрасна златиста коса. След това огънят я пое в своята смъртоносна прегръдка, разстла я върху горящата кожена седалка и я претвори по свой образ и подобие.
Ашли Бушар умря с отворени очи, вперени в огледалото за обратно виждане.
За него тя беше едно опрощение и освобождаване. Не в сексуален смисъл — той никога не беше извличал такова удоволствие от работата си, — а в смисъл на въздаване на справедливост.
— Както се казва в „Изход“ — каза той на пепелника, — ако сте увредени, трябва да вземете живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка заръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне…
Знаеше, че Гембъл няма да се поучи от този урок. Не и сега, не и при шока от загубата. В този момент комисарят изпитваше само гняв и безсилие, след като беше преминал през огъня, както самият той се бе чувствал. Но скоро щеше да разбере.
Скоро Гембъл щеше да пожъне това, което бе посял.
Пламъкът в пепелника угасна, а изрезките се превърнаха в крехки сиво-черни къдрици от пепел. Когато ги докосна, те се разпаднаха. Усмихна се и запали двигателя на микробуса.
— Изгаряне за изгаряне.
На излизане от Гардън Дистрикт той включи на някаква нова местна радиостанция. Новинарската емисия започна с коментар на поредния конфликт в Близкия изток, което го обърка. Беше оставил касетката на видно място в багажника и Гембъл трябваше да я е преслушал досега, а не казаха нищо.
Може би трябваше да изпрати копия от записа до всички вестници. По този начин полицията не би могла да потули съществуването му. Той натисна спирачки заради един автобус и видя огромната реклама на новинарския екип по канал 8. Най-отпред на красивия екип стоеше една жена, облечена в делови бял ленен костюм. Патриша Браун, спомни си той, беше я видял да предава на живо от „Маскърс“.
Патриша носеше прекалено много грим, а тъмните й очи бяха твърде събрани. Виждаше се, че скалпелът е играл по носа и брадичката й, защото не се вписваха върху лицето й, но дългата, вълниста коса беше с цвета на буен огън. Това несъмнено бе знак от Бога.
Той спря до един уличен телефон и след като прегледа оръфаните страници на телефонния указател, набра номера на новинарския Канал 8.
— Бих искал да разговарям с Патриша Браун — каза той.
— Госпожа Браун не приема лични обаждания, но мога да й предам информацията, която искате да подадете.
Какви вбесяващи неща бе принуден да търпи в името на своята мисия за Бога. Често му се искаше да притежава някаква свръхчовешка власт, та да може да порази всеки, който се изпречи на пътя му.
Търпение. Човек не може да пожъне това, което не е посял.
— Отказвам да разговарям с друг, освен с госпожа Браун. Можете да й кажете, че става въпрос за доказателства, които полицията укрива във връзка със случая с Ашли Бушар. Изявление от самия убиец.
Оставиха го на изчакване в продължение на три минути и той се канеше да затвори, когато един задъхан женски глас заговори.
— На телефона е Патриша Браун. Твърдите, че имате някаква информация за убиеца на Ашли Бушар?
— Да, госпожо Браун. — Той се усмихна. — Аз я убих.
Няколко часа по-късно Тери беше готова. Готова да я прехвърлят в „Пътна полиция“, където да пише наказателни актове за неправилно паркиране, да върне значката си или да застреля в главата Андре Моро, ако е необходимо. Всичко, само и само да сложи край на мъките.
— Не мърдайте, моля — каза китайката, която за пети или шести път й завираше дървени клечки под ноктите.
Тери спря да се гърчи. Андре я беше посадил на един стол преди два часа и изпрати две жени и един мъж, които да я изтезават. Поне такова беше усещането.