Корт все още живо си спомняше Саймън. Той самият беше невзрачен, но гневното избухване на съпругата му непосредствено след арестуването му беше паметно. Госпожа Саймън поиска да се види с Корт и му нареди да уреди освобождаването на съпруга й, твърдейки, че цялото обвинение е злонамерен заговор.
Едва когато видя доказателствата за участието на Саймън, тя се обърна срещу съпруга си.
— Идиот! — изкрещя тя. — Как можа да ми причиниш това?
Корт никога нямаше да забрави колко хрисим и кротък бе Саймън, превит от раболепие, докато жена му го ругаеше, но не задето бе вземал рушвети, а защото беше допуснал да го хванат в измама. Съпругата дотолкова се разбесня, че Корт беше принуден да повика две полицайки да я извлекат от стаята за разпити.
Когато я отведоха, Саймън го погледна с кротките си меки очи.
— Няма да бъда в затвора завинаги.
— Не. — След като видя съпругата, Корт почти взе да съжалява осъдения. — При добро поведение ще те пуснат след три до пет години, за да започнеш да изплащаш обезщетението.
Саймън кимна.
— Запомнете това.
— Повече недей да се забъркваш във финансови измами, Саймън. Вече си гърмян заек. — Корт направи знак на охраната да го изведе от стаята.
— Нямах това предвид. — Саймън се изправи и протегна китки, за да му сложат белезниците. Комисарят изтръпна от погледа му. — Вие съсипахте семейството и живота ми. Когато изляза на свобода, ще се разплатим.
— Май ще трябва да наемеш някой да го направи, дребосък. — Охранителният полицай го измъкна навън.
Корт беше чувал стотици заплахи, така че тогава изобщо не му обърна внимание. Сега обаче се запита дали Саймън не бе решил да изпълни дадената дума.
Зае се да прегледа досието, докато Уорън не го информира, че Хейзнъл е пристигнал със Саймън. Тогава Корт отиде в стаята за наблюдение, където можеше да гледа и слуша разпита, без Саймън да подозира за неговото присъствие.
Корт си го спомняше бегло, в затвора беше изгубил част от теглото и косата си, но кроткият мек поглед бе останал непроменен. Преди да започне разпита, детектив Хейзнъл му предложи кафе, което Саймън отказа.
— Освободиха те от затвора преди две седмици, нали така, Дъг? — попита детективът от отдел „Убийства“, като седна срещу бившия затворник.
— Да. — Саймън скръсти ръце в скута си като възпитано дете. — Точно така.
— С какво се занимаваш, откакто си на свобода?
— Явявам се на седмичните срещи с моя надзорник и си търся работа — отговори той с равен глас. — Като заподозрян ли съм призован, детектив?
— Не знам, Дъг. — Лоу закова поглед в него. — Зависи дали си бил добро момче.
— Вече не съм момче. — Той се усмихна. — Но ако ще ми повдигате обвинение, трябва да ми прочетете правата и да ми дадете възможност да се обадя на моя адвокат.
Лоу му се усмихна.
— Нямаш повдигнато обвинение. Това е само приятелски разговор. Къде беше вчера в 14:00 часа?
— Бях в „Блу Примроуз кафе“ в Гардън Дистрикт. — Мъжът издекламира адреса.
Само на една пряка от дома на Ашли. Корт се изправи и се доближи до стъклото на наблюдателния пулт.
От другата страна, Лоу дори не трепна.
— В такъв случай трябва да си видял подпалената кола.
— Да, видях я. Казаха ми, че младата жена вътре не е успяла да се измъкне и е загинала. — Саймън все още не показваше никакви емоции. — Струва ми се, че бях сниман близо до мястото от един от вашите криминалисти.
— Затова ли отиде в Гардън Дистрикт, Дъг? — гласът на детектива омекна и стана предразполагащ. — За да погледаш огъня?
— Не, отидох там да обядвам, но моят сътрапезник не дойде на срещата. Изпих няколко чаши студен чай и тръгнах по посока на пушека и сирените. Така се озовах на местопроизшествието.
Корт беше поразен от самообладанието на Саймън. Като че ли очакваше всеки един от въпросите на Лоу.
— Мина ли покрай резиденцията на Бушар, преди да избухне пожара?
— Не, взех автобуса от моя мотел и оттам отидох пеш до кафенето. Изобщо не съм минавал покрай къщата на Бушар.
— Някой видя ли те да се отправяш към кафенето?
Хилавите рамене на Саймън се повдигнаха.
— Не ми е известно.
— Много слабовато алиби, Дъг.
— Не знаех, че ще ми трябва алиби, детектив. — Върху безцветните му устни се появи лека усмивка. — Това още дълго ли ще продължи?