Добри Жотев
Изпит
Понякога ми се струва, че съм живял безкрайно дълго — понякога обратното. Но когато си припомням оня изпит в края на годината, моята декламация, Ванчо, съселяните ми, всичко е потопено в сумрачна далечина.
Учителката ни трябваше да покаже на родителите какво са научили децата. Подобен изпит Вазов е описал в „Под игото“. Училището с единствена стая и единствена учителка, където учеха и четирите отделения, ухаеше на цветя. Портретите на Кирил и Методий, обкръжени с венец от цветя, ни гледаха съсредоточено, окачени от външната страна на училищната врата — тържеството се провеждаше на двора под грамадните орехи.
Натъкмени празнично, някои от хората седяха на донесени от домовете им столчета, други стояха. В програмата трябваше да участвам и аз с декламация на „Хаджи Димитър“.
Обут в свинските си цървули, се изправих пред своите слушатели. Гледаха ме с умиление. Ето ги дядо, баба, мама, деда Митрия. Опрян на дебел орехов дънер, стои Ванчо. На устните му — кривичка усмивка. Проклет си беше човекът. Кой не го знаеше. Започнах декламацията:
Тук стреснат прекъснах — обади се Ванчо:
— Я глей! Па защо кълне като жена? Мъж е — да пцуе, да пцуе!
Стреснати не по-малко от мен, хората се размърдаха. Все бяха свикнали с Ванчовите приказки, но чак пък толкова… учителката ни прехапа устни и пребледня. Деда Митрия се понадигна:
— Ванчо, Ванчо, не върши грозотии!
Обадиха се и други:
— Уста да имаш — език да немаш!
— Тебе майка или кучка те е окучила, бре?
— Защо прекина детето, да те прекинат гяволетините!
Хулите щяха да надигнат градуса, ако не се намеси учителката — беше успяла да се поокопити. Помоли за тишина, погледна умолително Ванчо и даде знак да продължа. По настояване на възрастните започнах от начало. Когато стигнах до „уста проклина“, позаекнах, но смутителят на празника не каза нищо. Това ме окуражи и аз поех нататък:
Отново млъкнах. Ванчо надигна надвесените си вежди и най-убедено постанови:
— Море, умира си он… умира!
Устреляха го гневни очи. Косена проточи уж загрижено:
— Брей, брей, сиромах Ванчо — главата му по-малечка от езика!
Никой не се засмя, ни продума. Хлевоустникът комай сам разбра, че беше прекалил, та подхвърли великодушно:
— Е, нищо де, нищо! Нема вече!
Не знам дали това успокои някого, но аз започнах пак от „Жив е той“, позаекнах на „уста проклина“, после на „той не умира“ и занавлизах в неизвестното:
— Арно, ама каква му е файдата, а? — примижа многозначително Ванчо.
Деда Митрия стана да си върви. Заставиха го да седне. Намеси се и Стоимен. Беше висок, много як човек. Някои го наричаха Боримечката — борел се с мечка. Той измери с очи приказливеца:
— Ванчо!
Оня се облегна още по-небрежно на ореха. Така подчерта, че не се бои дори от Стоимен. Позата му, разбира се, издаваше зле прикрит страх. Учителката ни, както и останалите решиха, че Ванчо вече е усмирен, но аз се затрудних. Скъсаната верига на паметта ме застави пак да захвана от началото. Със страхом божи преминах опасните места и навлязох в новата зона:
Ванчо се отлепи от дънера на ореха и махна пренебрежително:
— Я мани тия работи — Балканът не може да пее!
Този път процедурата беше кратка. Стоимен стана и набърже му зашлеви шамар. Падна като повален от кол. Учителката се разплака. Жените се скупчиха около нея и я успокоиха.
Сега успях да скача скъсаната верига — започнах, откъдето бях прекъснат:
С мазна усмивка и треперлив глас Ванчо подметна:
— Че я гледа, я̀! И я да съм… че я гледам!
Стоимен скочи. Последва втори шамар. Грабна провинения на ръце, преди да е паднал, и като кученце го хвърли през трънената ограда. Подир малко зашеметеният Ванчо се привдигна, но не можа да се изправи, та остана седнал. Още веднъж съединих веригата: