Ванчо, вече успял да стане, промърмори с отегчение:
— Туу, па колко се е засилил да загине.
Косена го чумоса:
— Засилил се е да загине, та ти да останеш. Без тебе дунята дуня ли е?
Чумосаният не свари да й отвърне — побегна. Знаеше си какво го чака. Маха смешно ръце, а полите на шаечното му палто го следват издути от течението.
Загубих всякакво желание да декламирам. Учителката заедно с останалите се заеха да ме уговарят:
— Хайде, моето момче!
— Мани го тоя вампир!
— Знаеме го — Ванчо си е Ванчо.
Горчеше ми в гърлото, но склоних:
— Нема да го найдат, немааа — се провикна Ванчо отдалече.
Събрах сили и продължих — оставаше ми само един куплет:
— Че си пече — нему си му е това работата — обади се Ванчо, приближил вече трънената ограда и хванал се за един забит в нея конски череп.
По нареждане на Стоимен Иванчов ергените хванаха нахалника. После го отвели на края на селото и го вързали за една круша. Когато се върнаха, учителката повика следващия декламатор. Но присъстващите настояха да изслушат „Хаджи Димитър“ отначало до края на спокойствие.
Вълнуваха се като деца. Оттук нататък изпитът протече както си му е редът.